Published On: пт, апр. 7th, 2017

564 лета от падането на Константинопол под сянката на османските орди (VIDEO)

Падането на Константинопол е ключов момент в развитието на Европа като континент, както и на поробеното българско население в Тракия. Надеждата за нов порив за свобода угасва. Този мегаполис вече 564 лета в плен на османизма. На 9-ти април 1453 г. започва първата атака към стените на Втория Рим, както го определят владетелите, както на Запад, така и на Изток.

На 7 април османските войски се доближават на четвърт миля от стените и се разгръщат по цялата им дължина, като самият султан с еничарите установява лагера си в центъра срещу Романовата порта. На левия фланг към Златния рог са анадолските войски, а на десния към Мраморно море – румелийските, като сръбския контингент е разположен срещу Адрианополската порта. Османските войски се окопават и позиционират артилерията си, а сръбските сапьори започват да подкопават стените на града. На 12 април до града достига и османския флот, който хвърля котва срещу Долмабахче.

Реален 3D модел на Константинопол през онази трагична за града 1453 година

Много е писано за причините за падането; написаното пресъздава положението, в което се намирала тогава Римската империя- Византия, след като цяла Мала Азия и Източна Тракия били загубени и останал единствено Константинопол с неговия хинтерланд1. През годините, различни врагове били причинили големи щети на империята, но най-голямата загуба и решителен удар по нея било завземането на Константинопол от франките на 13-ти април 1204 г., по време на Четвъртия кръстоносен поход. Възвръщането и освобождаването на Града след няколко десетилетия (1261 г.) не било от съществена полза, защото той вече бил напълно опустошен и разграбен.

Освен политическите и социални причини, спомогнали за падането на Константинопол, трябва специално да бъдат споменати духовните причини, на които обикновено не отдаваме голямо значение. Бездруго, според православното богословие, Бог управлява света чрез Своите нетварни енергии и прояви на личната Му намеса са Неговото благоволение, дълготърпение, допускането на различни изкушения и т.н. На тези духовни причини се спира монах Йосиф Вриений, учител на нацията и изповедник на вярата, който живял през последните мигове от живота на царстващия Град и усещал предсмъртния му хрип.

Йосиф Вриений – учител на свети Марк Евгеник, според изследване на покойния професор в Атинския университет Николаос Томадакис, роден в Константинопол около 1350 г., постриган за монах в Студийския манастир, бил подвижник със светоотеческо мислене, знаменит книжовник и учител на нацията, с когото се съветвали императори и патриарси; бил пращан от императора на различни решаващи мисии, например в Кипър и Крит, при тържествени случаи произнасял слова в палата, участвал в подготовката на дискусиите на православните с латинците за „обединение на Църквите”, починал около 1431 г., двадесет и две (22) години преди падането на Константинопол. Както пише архим. Ириней Делидимос в увода към събраните му съчинения, издадени от издателство „Василиос Ригопулос”, „от 1401 г. до 1431 г. Йосиф Вриений бил смятан за най-големия книжовник в Константинопол”.

Султан Мехмед II влиза в столицата на някога славната империя

В столицата на вече разпадналата се Византийска империя по онова време живеели около 70 000 души, към които той отправя призив – без обаче да срещне отклик – да помогнат за възстановяването на стените му, предвид голямата опасност. Гражданите обаче и особено богатите, заети с увеличаването на личните си доходи, пренебрегнали този призив, поради което градът, както той казва, приличал на „прогнил” кораб, готов да потъне.

В това свое слово пред константинополските архонти, бележитият книжовник и монах изложил ясно и отчетливо духовните причини за предстоящото падане на царстващия Град. Това свидетелство е важно, защото е свидетелството на един учен монах и подвижник, морален, образован и проникнат от светоотечески дух, уважаван от всички през онези години, който живеел във времето, когато жителите виждали наближаващата гибел.

Съдържанието на словото е изложено подробно в подзаглавието: „поради това, че всеки ден тялото и кръвта Христови се продават от тъй наречените духовници и се купуват от нас, уви, нашият род се предава на унищожение и пада в ръцете на измаилтяните”. Тоест, нацията ще изчезне и ще изпадне в робство на измаилтяните- мохамедани, защото тялото и кръвта Христови се продават от тъй наречените духовници и се купуват от християните.

В началото на словото Йосиф Вриений изразява болката си от това, че върху нацията се струпват различни беди, които, както казва той „измъчват сърцето ми, смущават ума ми и тревожат душата ми”. Споменава, че „раната е по цялото тяло” и „болестта е всеобща”. Нацията е изпаднала в най-различни страсти и грехове. Християните са станали „горделиви, високомерни, сребролюбци, самолюбци, неблагодарни, непреклонни, отстъпници, неблагоговейни, непокаяни, непримирими”. Архонтите общували с беззаконници, началниците се превърнали в грабители, съдиите били подкупни, поръчителите – лъжливи, по-младите – разпуснати, старците – пияни, гражданите – мошеници, селяните – неми и „всички – безполезни”. Едновременно с общия упадък у хората, изчезнали „благочестивите от земята, загубили се интелигентните, не се намират вече разумни”. Тази е причината, поради която различни врагове от запад и изток нападат и опустошават империята.

След това авторът се спира на най-големия грях, извършен в историята – предателството на Юда, което се заключава в „продаването за пари и купуването на Господа” – т.е. Юда продал Господа, Когото евреите купили. Това светотатство, както той казва, се извършва в наши дни, доколкото мнозина от тъй наречените духовници продават Господа и „всеки, който има сребро и желае, купува”. Очевидно става дума за това, че тези духовници давали прошка на греховете срещу пари. Но и мнозина свещеници съзнателно вършат порочни дела, бидейки завладени от същите страсти, и безочливо пристъпват към светия престол, за да служат. Спира се обстойно върху упадъка в Църквата, където пастирите са се отдалечили от учението и границите, установени от Отците. Но и монасите са се отклонили от предназначението си и се занимават с други неща, след като има монаси „които имат по три, по пет, и по седем аделфати, предоставени им от различни лица”.

Терминът „аделфато” означава „настоятелство, управляващо благотворително заведение” (Димитраку), което принадлежи на димите. В по-общ смисъл аделфато е „сдружение, организация с особено тесни връзки между своите членове”, също и „комисия с управителни функции в благотворителни учреждения, храмове, болници” (Бабиниотис). В този случай, под аделфато се имат предвид дялове от манастир, които получават и използват и монасите, живеещи извън манастира, така че един такъв монах трябва по-скоро да се нарича „разбойник” и това деяние „е лихварство и по-лошо от лихварство, нарича се светотатство”, защото задържа аделфатите на обеднелите манастири в залог срещу лихва. Става въпрос за изкривяване на монашеството, което загубило исихасткия си дух и се съсредоточило върху материалното използване на манастирите.

След като анализира подробно това състояние, забелязващо се у архонти и народ, у клирици и монаси, граждани и селяни, в това свое превъзходно и важно слово достига до обобщение. В него той дава подходящи съвети, за да се избегне най-лошото, което вижда ясно да се задава.

Казва, че когато преди четиридесет години видял да опустяват градове, да изчезват села, да горят църкви, да се оскверняват светини, да се предават свещени съсъди на кучетата и „целият наш род да бъде предаван на робство и нож”, се молил Бог да му открие на какво се дължи това изоставяне на народа и „това толкова голямо Божие негодувание срещу нас”. След много молитви открил причината за това и в този ден иска да я разкрие пред царете и архонтите, и пред целия народ, защото се страхува да не бъде наказан, ако замълчи. Според него, причината за Божия справедлив гняв и негодувание срещу ромеите е „това, че всеки ден тялото и кръвта Христови се продават от тъй наречените духовници и се купуват от нас християните”.

Протестира срещу този факт и призовава за свидетели лика на светиите и ангелите. Иска архонтите, клирът и народът да се покаят и да се завърнат при Бога, за да се извърши „опрощението на нашия род” и да Бог да бъде с тях, защото иначе ще ги сполети нещо по-лошо от онова, което сполетяло старозаветния Йерусалим, който бил покорéн от врагове. Очевидно, има предвид падането на Константинопол, новия Йерусалим. Иска неговите жители да се покаят, защото ако това не стане, катастрофата ще бъде толкова голяма, че всички народи и следващи поколения в подобни случаи ще казват „да не пострадаме така, както пострадаха ромеите”. Тук трябва да отбележим, че в навечерието на падането на Константинопол и на империята, нейните жители не се наричали византийци – този термин ще бъде използван по-късно от франките, – а ромеи (римляни).

Йосиф Вриений обаче не се задоволява с общи подбуждания към покаяние, но по-нататък изяснява конкретно какво ще рече на практика да бъдат продавани тялото и кръвта Христови, спирайки се на недостойното причастяване с тялото и кръвта Христови, на извършването на различни грехове от клирици, монаси и миряни, които не се изповядват и на предателството на вярата. Така в тялото Христово- Църквата се извършва нечестие. Накрая, дава четири съвета и насоки за покаяние.

Първият е духовниците да не получават пари от изповядващите се. Вторият съвет е свещениците да не задържат залог, вещи срещу лихва, монасите и манастирите да не получават лихви, живеещите извън манастира да не държат повече от два аделфата всеки и след изтичането на десет години и никой от митарите и неправедните да не се причастява с пречистите Тайни, освен ако не се възстанови и не върне несправедливо взетото. Третият съвет е никой да не се причастява с тялото и кръвта Христови, „при положение, че все още извършва грях” – т.е., ако не се е покаял и освободил от греха – освен, ако след изповедта не е тежко болен, на смъртно легло. И четвъртият съвет е „никой от свещениците да не служи заедно с нечестивите свещеници (има предвид латинците и техните съмишленици), нито някой от миряните да ги защитава”.

И понеже съществуват твърдения, че преди да умре някой, трябва да се причасти без необходимата подготовка, Йосиф Вриений казва, че никой не е отишъл в ада за това, че в последния момент не е успял да се причасти с пречистите Тайни – разбира се, ако е живял в покаяние и в Църквата – но хиляди са погинали „защото недостойно се причастяват”. Затова препоръчва на християните да се изповядват и да спазват определения им от духовника, за изцеление на съответния грях, период на въздържане от божественото Причастие. „Защото – както уверено заявява – по-добре с благоговение и страх да се въздържиш от това, отколкото да се причастиш с дързост и недостойнство, повярвай”.

Това слово на големия учител на нацията ни, произнесено преди падането на Константинопол, има голямо значение, защото ни разкрива духовните причини за падането на Царицата на градовете и какъв наистина трябва да бъде животът на клириците и християните, които искат да бъдат и да се наричат православни християни.

Различните бедствия имат най-вече и преди всичко духовни причини, дори и да не искаме да ги забележим. Не трябва да се задоволяваме единствено с политическите, социални и икономически фактори, но трябва да виждаме и духовното измерение на нещата, след като вярваме, че Бог направлява историята. Бездруго, хилядогодишната Римска- Византийска империя просъществувала толкова години, защото живяла православната вяра, доколкото неин модел основно било освещението и участието в Божията слава.

Това пророческо и светоотеческо слово на Йосиф Вриений ни учи също така „как трябва да постъпваме в Божия дом, който е църква на живия Бог, стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). Това се отнася за подходящия начин за пристъпване към светите Тайни, за старанието да спазваме Христовите заповеди в ежедневния си живот и за борбата да пазим неподправена православната вяра.

Тези слова на Йосиф Вриений се отнасят и за нас, защото както в обществения, така и в семейния и личния ни живот трябва да стоим върху духовни основи. Библейските стихове: „Блажен оня народ, комуто Господ е Бог” (Пс. 32:12) и: „Блажени всеки, който се бои от Господа” (Пс. 127:1) имат духовно приложение и съставляват т.нар. духовен закон. Ако живеем неподобаващо, тогава Бог за наше назидание и от любов допуска различни бедствия, за да се покаем.

Къде е България на фона на един филм, който показва извратената представа на мнозинството на сегашните турци за величието им, един ужасяващ прочит на избиването и поробването на близо 30 000 жители на града, 25% от които и българи, намерили убежище след падането на трите царства под ударите на ятагана.

Един опит за българска интерпретация

Падането на Константинопол присъства в български историографски текстове. Наистина Паисий не го споменава, тъй като явно не го смята за част от „славянобългарската“ история. Спиридон обаче му отделя не малко място в своята „История во кратце о болгарском народе славенском“ (1792). По-късно събитието е представено в учебниците по история.

Съществува една българска творба, посветена на падането на Константинопол, която не се радва на особена популярност. Това е драмата в стихове на Светослав Миларов „Паданието на Цариград“. Тя е писана през 1871-1872 в затвора, откъс от нея е публикуван във в. „Напредък“ (1874), а целият текст достига до читателите десетина години по-късно, през 1883, като приложение на „Периодическо списание“.23 Въпреки че не е оценена високо от съвременниците и литературните историци, това е вероятно най-амбициозната публикувана творба на този амбициозен автор. Написването й е сравнително добре документирано. Тя е спомената в „Спомени от цариградските затвори, има и сравнително пространен послеслов. От него се разбира както претенцията за достоверно представяне на събитията, така и конкретният източник – Ламартиновата Histoire de la Turquie. След като завършил работата над текста, авторът попаднал на друг източник „едно руско популярно издание („О разорении и взятии Царь-града“. Москва, 1882)“25, който потвърдил представата му за историческите събития.

Всъщност трудът на Ламартин, публикуван в осем тома през 1854-1855 г., представлява по-скоро компилация, писана донякъде с комерсиални мотиви от поета в края на живота му, когато той е напълно разорен. По това време, само за няколко години той публикува още няколко исторически труда (Histoire de la Restauration, 1852; Histoire des Constituants, 1853; Histoire de la Russie, 1855). След това всеки месец до читателите достигат поредните части от Cours familiers de litterature (1856-1869).

Интересно е признанието на Миларов: „Аз исках да възвелича, да издялам спомена – за най-прекрасния предел на света, за своя роден град, за Цариград. Аз обичам този град, както някой би обичал една девойка. И наистина, в рамките на текста града е „свой“, авторът заема гледната точка на неговите жители и противно на основната линия в литературата от епохата, всъщност героизира византийците. Което обаче не означава антиосманска насоченост. Съществуват твърдения, които тръгват от автора и от издателя на „Напредък“, че вестникът е спрян заради фразата „Името й на таз ламя сура, / Мохаммеда…“ (1, 1) В нея става дума за султан Мехмед и тя е произнесена от римския кардинал Исидор (бивш митрополит на Москва), представен по-скоро негативно.

В общи линии драмата повтаря събитията и оценките, познати от византийските хроники и „История за превземането на славния Цариград“ – персонажи, събития и пр., като, естествено, чудото има много по-малко място. Причините за падането на града тук като че ли не стоят във фокуса на вниманието на автора. Завоевателите са по-многобройни и по-силни, съюзниците са малко, а и, тъй като са католици, не се радват на особено доверие, защитниците на града не са особено единни… Всичко това присъства в текста, но сякаш е останало на по-заден план.

Не липсват обаче отпратки към минали събития, които, се откриват в разговорите между персонажите. Естествено, основната аналогия е предишната, неуспешна обсада на Константинопол. Един от гражданите ще я припомни:

Да, кога преди трийсет години
Мурад Втори пред Цариград стигна,
И с безбройни чети устраши ни,
Бог за нази тогава се дигна
И майка му внезапно яви се
На небето, – а онез войскари
В бяг трътиха, като плахи птици пред орела… (1, 1)

Важна отпратка към минали събития се съдържа във въвеждането на „Сянката на Византийското царство“ и „Сянката на Леонида“. Те се явяват на император Константин, като има известно колебание в това дали са видения на яве или на сън. Леонид като че ли не е ясно идентифициран, името му е въведено като известно на всички; може да се предполага, че става пума за спартанския цар Леонид, противопоставил се срещу персите и загинал героично в битката при Термопилите (480 пр. н. е.), познат от текстове на Херодот (История, ХІІ, 225), Симонид („Странниче, обади на спартанците, че тук лежим, послушни на техните заповеди.“ прев. Ал. Балабанов) и т. н. Подобно идентифициране на Леонид разкрива поне две особености на историческите представи, залегнали в основата на драмата. Първата е, че Византия е разглеждана като пряк наследник на антична (и езическа) Елада – тезата на т. н. „филелинизъм“, чийто изтъкнат късен представител е Халкокондил.Към същата аналогия прибягва и Вазов в „Опълченците на Шипка“ („едно име ново, голямо, антично / като Термопили славно, безгранично…“, „като шъпа спартанци под гнева на Ксеркса…“). Втората аналогия е между турци и перси, тя е позната и в други български текстове, най-често преработки на Александрията.

Св. Миларов, който има известна литературна подготовка от Френския колеж в Бебек и Загребската гимназия, явно си дава сметка, че битките и въобще военните действия, свързани с обсадата, трудно могат да бъдат показани на сцената. Затова те са представени в разкази на персонажите, а основната интрига е по същество любовна: красива и добродетелна девойка (Евдокия, дъщеря на Нотарас – „главен големец и адмирал византийски“), влюбена отдалеч в Константин („последний цар византийский), и нейните неуспели кандидати – „лъжовни калугер“ Генадий, италианския рицар Джустиниани (името се изписва по няколко начина в текста) и самия султан Мохамед. Персонажите с името Генадий са двама – „лъжовни калугер“ и „патриарх цариградски“. но така е и в някои източници (Leo Allatius), което според Гибън се дължи на рязката смяна на отношението му към унията.

В европейската книжнина, както бе дума, съществуват различни истории за любовта на Мехмед с християнка, някои от които завършват със смърт, но те не са аналогични на варианта, предложен от Миларов. Известна е и една друга предполагаема любов на Мехмед към християнка – Мария Гатилуси, вдовица на Александър, брат на владетеля на Трапезундското царство. Тя е смятана за една от най-красивите жени от това време, султанът я взима в харема си заедно с невръстния й син, който става „един от най-любимите му пажове“

Тази сантиментална интрига, вероятно (до)съчинена от него и натоварена с ясен идеологически смисъл, е основната отлика на творбата на Миларов. Подобно на България в други текстове от епохата, Византия е представена чрез хубава девойка, за която спорят различни чужденци. Противостоящите идеологически полюси в драмата са повече от два – освен православните византийци и неверниците турци присъстват още и католиците, олицетворени както от рицари като Джустиниани, така и от римския кардинал Исидор, искрено мразен от голяма част от населението. Но, за разлика например от българката Райна княгиня от драмата на Войников и други исторически текстове, Евдокия се оказва не толкова беззащитна и сама, без помощта на някой мъж, успява да изтръгне клетва от султана, а след това да се самоубие.

В драмата на Миларов Джустиниани в края на краищата се оказва не герой, а предател. Или поне е обявен за такъв, въпреки подвизите му в защитата на Византия, заради това че в крайна сметка изоставя отбраната на града. С това обаче предателствата не се изчерпват. Генадий също предава сведения за своя град на окупаторите срещу заплащане, но след това се разкайва. По същество ако не предател, то поне отстъпник се оказва и Нотарас, който е готов да даде дъщеря си на султана, като по този начин иска не само да спаси и да издигне семейството си, но и да осигури по-добро положение на християните в империята, а и да погребе по християнски тялото на загиналия Константин.

Последната сцена (5, 1) от пиесата представлява вариант на мотива, станал популярен от поемата на П. Р. Славейков „Изворът на Белоногата“, публикувана през 1873, т. е., ако се вярва на Миларов, след написването (но преди публикуването) на „Паданието на Цариград“. (По това време Миларов е сътрудник на Славейков и съвсем не е изключено двамата да са обсъждали замислите си.) Всъщност мотивът се среща и по-рано, в пиесата „Стоян войвода“ (1866), дело вероятно на Д. Войников. Същността му е в разговор между високопоставен турчин и красива българка, която отхвърля чувствата му. А обещанията на султан Мохамед в пиесата на Миларов са повече от съблазнителни и далеч не се изчерпват с градините и сараите от поемата на Славейков, с които Евдокия, така или иначе, е свикнала.

Да, да, вярвай, либя те отдавна.
Ела с мене, ти ще бъдеш радост
и наслада на моята младост.
ти ще бъдеш владетелка силна,
ще те слушат народи безбройни, –
из ръката ти милост изобилна
ще ги прави щастливи, спокойни.

Отговорът на девойката, също не се насочва към малкия свят на цветята и градинките:

Наистина, ти си благороден!
Казвам ти го със начин свободен.
И чуй, царю ето – закълни се
пред мен тука с дума твърда и здрава,
че в твойта пространна държава
Христос равна свобода ще има
с Мохамеда, и тогаз – земи ме:
Това тяло нек се падне тебе.

Клетвата е получена и султанът получава „тялото“ на девойката, която веднага щом постига целта си „извади ножче и се пробожда“. Освен всичко друго, тази развръзка обяснява и съдбата на историческия Нотарас, който първо е приет от султана, но скоро след това е екзекутиран по негова заповед.

Хрониките и историите представят съдбата на Нотарас и неговото семейство по друг начин. Евдокия вероятно е фикционална фигура, но султанът проявил сексуални аспирации към друг член на фамилията. (Напълно възможно е този епизод също да е „въобразен“, той изненадващо добре отговаря на един от вариантите на европейския образ на турчина. Впрочем нещо подобно се случва със сина на историка Сфанцес.) Нека отново се вслушаме в думите на Рънсиман, който говори за отношението на султана към „мегадукса“:

И така, той решил да постави лоялността му на изпитание. Пет дни след падането на града султанът даде банкет и когато се напи, един от приближените му прошепна, че четиринадесетгодишния син на Нотарас е момче с изключителна красота. Султанът изпрати един евнух до къщата на мегадукса да поиска детето. Нотарас, чиито двама по-възрастни синове бяха убити в боя, отказа да пожертва детето си за подобна участ. тогава Мехмед изпрати полиция да докара Нотарас заедно със сина му и зет му, син на великия доместик Андроник Кантакузин. Нотарас отказа да се подчини и султанът нареди и тримата да бъдат обезглавени на място. Той [султанът] беше твърдо решил да премахне по-главните ръководни служители на старата империя.

Техните жени и семейства бяха отново взети в плен и образуваха част от дълга процесия пленници, която придружи двора при завръщането му в Адрианопол. Вдовицата на Нотарас умря по пътя в село Месене. Тя имаше императорско потекло и бе една от най-уважаваните жени във Византия след смъртта на императрицата-майка. Една от дъщерите й, Ана бе успяла да избяга преди това в Италия с част от семейните скъпоценности.

564 години по-късно този мит се набива в главите на всички турци, че във вените им тече кръв на велики деди, които трябва да върнат териториите си, да наложат вярата си, своята визия за това как неосманизма е цел пред всички тях.

„Не се страхувайте“, казва султанът на християнските жени, деца и старци, които са потърсили спасение в черквата Св. София. „От днес нататък ние имаме общ живот, обща собственост и една съдба. Вие имате право свободно да упражнявате религията си“. След което султан Мехмед Втори вдига на ръце едно малко момиченце и го целува по челото. Това е финалната сцена от филма „Фетих 1453“.

Когато киното се захваща с исторически събития, то може да подходи по два начина – груб и нежен. Епосът на Фарук Аксой е илюстрация на нежния вариант. Християнството наистина е било защитено в Османската империя – само че християните е трябвало да плащат данък като неверници, а децата им са били произволно отвличани за еничарския корпус, да не говорим за множеството унижения в ежедневието.

По заповед на султана

Обещанието на султана явно не се е отнасяло за дните след падането на Константинопол. Трийсет хиляди души са били пленени тогава и превърнати в роби, а черквите, включително Св. София, стават джамии. Трупът на император Константин ХІ, за когото във филма Мехмед разпорежда християнско погребение, никога не е намерен; неговият министър Нотарас, който според версията на Аксой бива арестуван, в действителност е бил убит заедно със семейството му по заповед на султана.

„Отдавна не бях гледал филм, който така възторжено превъзнася убиването и умирането, който така безсрамно съшива историята и изпровожда публиката с едно недвусмислено реакционно послание“, казва германският автор и критик Миша Брумлик.

Sultan Mehmed IIМехмед Велики

Филмът на Аксой представя един образ на Османската империя, който има традиция в турското кино – от боклуци като „Анжелик и султанът“ до „Долината на вълците“. Това е мирогледът на нация, която не е изживяла ново летоброене. Византийците, в перспективата на „Фетих 1453“, са декадентни и затова заслужават поражението си.

Филмът е струвал 17 милиона долара – най-скъпата досега турска продукция. Това се вижда – и същевременно не съвсем. Преди десет години филмът щеше да е в рамките на световния стандарт; днес обаче той изглежда не просто от вчера, а от миналия ден. Освен това „Фетих 1453“ не дава вярна картина на възхода и падението на Източен Рим. Във вселената на киното между Холивуд и Боливуд този турски епос не е нищо повече от „лек фонов шум“, според кинонаблюдателя на „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“.

От турци за турци

В самата Турция филмът на Аксой се радва на голям успех. Критика се дочува предимно от интелектуалните кръгове. Международно известният пианист и композитор Фазил Сай отказа да сътрудничи в музикалното озвучаване на филма с аргумента, че той представлявал просто „реклама от турци за турци“ и бил без художествена стойност.

„Фетих 1453“ е кулминацията на наблюдаваната през последните години в Турция тенденция към романтизиране на османизма. Турция се е устремила нагоре, икономиката й процъфтява, ала стените на ЕС остават все така непреодолими – за разлика от стените на Константинопол.

С бюджет от 17 милиона долара филмът е най-скъпата подобна продукция в Турция и инвестицията вече е върната три пъти. Разказът за обсадата на Мехмет ІІ гледана досега от над 5 милиона зрители, включително и заради растящия интерес към отоманското имперско минало.

 

 

Нещо повече, коментира лондонският „Гардиън“ – рекордите на този филм за свидетелство за това как сърцата на милиони турци се изпълват с патриотична гордост и увереност, че във вените им още тече кръвта на завоеватели от световен мащаб. Всичко това се случва на фона на официалната политика на разширяване на влиянието на Анкара в мюсюлманския свят и налагане на умерения ислям като политическа доктрина, различна от американизацията или евроинтеграцията. Премиерът Реджеп Тайип Ердоган призовава „да отгледаме предани поколения (…), които ще прегърнат нашите исторически ценности“.

Всекидневникът „Заман“ коментира, че „турците отново носят имперско чувство“ след десетилетие на безпрецедентен икономически възход. Те се обръщат все повече за вдъхновение към османските си предци – както във външната политика, така и за вътрешното устройство, храната или модата. Неоосманисти се опитват да наложат турска дипломатическа хегемония над бившите султански владения в арабските и източноевропейските страни, допълва „Гардиън“.

Иначе историята във „Фетих 1453“ съдържа религиозни тонове с цитати от пророка Мохамед, който предвещава, че втората столица на Римската империя един ден ще падне в ръцете на правоверните.

Някои в управляващата партия дори призовават филмът да се показва в училищата като противоотрова на холивудската „кръстоносна менталика“. Но и „Фетих 1453“ не е съвсем невинен в историческата си теза – последният византийски император Константин ХІ е представен като пристрастен към удоволствията (в действителност той се е обрекъл на целомъдрие), градът е бляскав (след падането му през 1204 г. в ръцете на кръстоносците той всъщност е оплячкосан така, че никога не възстановява богатствата си) или пък се пропуска фактът, че за султана са се сражавали повече византийци, отколкото са защитавали стените на столицата. В онази съдбовна майска утрин на 1453 г. преди решаващия щурм на Богородица са се молили почти толкова воини на Мехмет Втори, колкото и на Аллах.

 

В друга сцена османски сапьори дълбаят тунели под мощните стени на Константинопол, които не са били превземани 1000 години, и с вик „Аллах акбар!“ се взривяват, за да не бъдат пленени от византийците. В действителност тунелите са прокопани от православни християни, дошли от сребърните мини в Сърбия.

Всичко това е критикувано дори от автори от близкия до умерените ислямисти „Заман“. На страниците му критичката Емине Йълдъръм казва, че зрителите може да се трупат в залите, но че филмът е пълен с „краен национализъм“ и стари турски стереотипи спрямо християнските съседи на страната. „След като сме се ядосвали на елементарните ориенталистки екранизации в източни и западни блокбъстъри, ние самите поне трябваше да имаме доблестта да не повтаряме тези грешки“, пише Йълдъръм.

„Фетих 1453″ е пълен с мътната вода на лицемерието. Докато се възползва от общата параноя да се гледа на Запада като на нежелан и недостоен за уважение, той подхранва нашите аспирации за върховенство.“ Филмът илюстрира противоречията относно начина, по който турците гледат на себе си, продължава Йълдъръм. „От една страна, има авторитарен стремеж към власт, а от друга – опит да се коригира той с всеобхватна толерантност, демонстрирана от сцената в края на филма, когато Мехмет ІІ влиза в катедралата „Света София“, държейки русо дете, и обявява: „Вече има общи живот, собственост и съдба. Не се тревожете, жители на Константинопол, можете да практикувате вярата си, както желаете“.

 

Подобни тези изказа и коментаторът Бурак Бакдил, който обаче получи смъртни заплахи, защото осмя тенденцията да се демонстрира превъзходство. И каква ще е следващата крачка – филм „Завладяването 1974“ за турското навлизане в Северен Кипър или „Избиването 1915“ за арменския геноцид, попита той.

„Вместо да си припомнят 1453 г., турците напомниха на света, че най-големият им град някога е принадлежал на друг народ и е бил превзет с меч. Доста е трудно да си представи човек британците да отразяват завладяването на Лондон или германците – това на Берлин.“ Разярени блогъри нападнаха Бекдил за тези му думи с изрази като „недостоен грък“, който „не бива да диша въздуха ни“.

Алин Ташчъян – един от най-популярните кинокритици, казва, че щом носталгията по османските време се увеличава, хората от киноиндустрията трябва да се обърнат към миналото, особено след като то е било пренебрегвано от Ататюрк и неговите светски последователи. „Въпрос на време е да погледнем към империята по по-обективен начин. Тя е била една огромна цивилизация – защо да я демонизираме? Тя си има добри и лоши страни“, казва тя. И допълва: „Но и нека го кажем ясно – филмът не е обективен, нито с политически или религиозни мотиви. Това е чисто комерсиална и добре продадена на публиката продукция.“

Според Ташчъян интересът към османските времена се дължи именно на лошото и оскъдно преподаване за тях. „Преподаването по история в турските училища е строго националистическо. Османците са били точно обратното. Те самите са били смесени. В училище ни казват, че османците завладели половината свят и изведнъж станали много лоши, но няма обяснение как и защо се е случило това. Докато се озърнеш и султанът вече заговорничи с британците. За щастие Ататюрк идва и ни спасява.“

Нищо обаче не се продава по-добре от национализма и продуцентът и режисьор на „Фетих 1453“ планира нова епична продукция – този път за Галиполи, където Ататюрк отблъсква британската армия.

 

С критичен тон пишат за филма и германските медии. В статията „Нежното“ османско минало“ на „Дойче веле“ се казва: Когато киното се захваща с исторически събития, то може да подходи по два начина – груб и нежен. Епосът на Фарук Аксой е илюстрация на нежния вариант. Християнството наистина е било защитено в Османската империя – само че християните е трябвало да плащат данък като неверници, а децата им са били произволно отвличани за еничарския корпус, да не говорим за множеството унижения в ежедневието.“

 

Освен това думите на Мехмет от финалния кадър трудно се връзват с превръщането на 30 000 души в роби и на църквите – в джамии. Във филма султанът нарежда Константин ХІ да бъде погребан по християнски обичай, но тялото му никога не е намерено, а министърът му Нотарас е убит със семейството си по заповед на Мехмет ІІ, докато във филма той е само арестуван.

 

„Отдавна не бях гледал филм, който така възторжено превъзнася убиването и умирането, който така безсрамно съшива историята и изпровожда публиката с едно недвусмислено реакционно послание“, казва германският автор и критик Миша Брумлик.

Това е мирогледът на нация, която не е изживяла ново летоброене. Византийците, в перспективата на „Фетих 1453“, са декадентни и затова заслужават поражението си. Преди десет години филмът щеше да е в рамките на световния стандарт; днес обаче той изглежда не просто от вчера, а от онзи ден, казва кино критикът от „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“.

Leave a comment

XHTML: You can use these html tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

564 лета от падането на Константинопол под сянката на османските орди (VIDEO)