Published On: вт, апр. 25th, 2017

Половин Хасковска област лежи на уранова зона, заболели масови гинат от рак

Цели региони в България се намират върху зони с уран. След нахлуването в България от СССР през 1944 година съветските власти попадат на информация за геоложки проучвания, провеждани преди това от специалисти от Германия, установили находище на уранова руда при Бухово. Незабавно е предложено създаване на съветско предприятие с българско участие, като в България са изпратени 300 съветски инженери, а новосъздадената мина е охранявана от съветски вътрешни войски. Дейността на предприятието е секретна и се осъществява под прикритието на добив на радий, като на политическо ниво за него отговаря лично лидерът на БКП Георги Димитров. Урановата мина в Бухово е от изключително значение за съветската ядрена програма през онзи период и произведената в него суровина е използвана в първия съветски ядрен реактор.

След това съветски учени се насочват и към регион Марица. Между Димитровград и Хасково и между Крумовград и Ивайловград те анализират почвите и правят предварителни анализи.  Дупчат земята и търсят уран, защото се приема, че един ден НРБ ще бъде атомна държава с развита енергетика. Тютюнопроизводители от тези части на страната отбелязват, че около въпросните кладенци и отвори всичко гасне и не расте нищо. 

През следващите години са открити още множество находища в Стара Планина, Източните Родопи и другаде. През 1988 г. в България работят 47 уранови мини, с общ добив от 662 тона за съответната година, което е било 1,5% от световния добив. През 1992 г. добивът на уран в България е обявен за икономически неизгоден и е преустановен.

Към 2014 г. доказаните запаси уран на територията на България се равняват на 35 374 тона. Най-големите находища са Бухово, Симитли, Елешница, Момино, Белозем, Марица, Крумовград, Ивайловград и Смолян. Добитата суровина се е преработвала в завода в Бухово, известен по времето на соца като „Редки метали“.

Много от местата с богати залежи на уран са известни туристически дестинации и на хората, които ги посещават, и през ум не им минава, че стъпват в потенциално опасни зони.

Южно от Мелник например, само на 2 километра от екзотичното градче, известно с причудливите си пясъчни пирамиди, край близкото село Лозеница се намира шахтата на старата мина „Мелник“. Бетонните капаци и арматурата, затварящи шахтите, са разбити или откраднати още преди години.

В община Раковски в национален план се нарежда на първо място по раково болни и според него това най-вероятно е следствие от уранодобива, извършван тук в годините 1982-1992. Той смята да повдигне въпроса и на следващата сесия, за да заяви категорично, че селото му е против възраждането на тази дейност.  В Белозем  наричат комплекса за уранодобив филм на ужасите. В Хасково, Димитровград и Ивайловград онкоболните са 1 на всеки 7 заболели от остри и трудноличими болести.

Утайникът за уран, зловещо място за местните хора

Най-зловеща остава картината в Раковски. Там на 300 метра от последните къщи все още стои утайникът, в който се е складирала сярната киселина. Обезкостена, но страховита се издига огромната сграда на бившето компресорно, от което с помпи е нагнетяван въздух и 150 метра под земята е вкарвана киселина. Извлеченият уран се  смесвал със смола и с цистерни поемал към последваща обработка. Така близо
2000 дка от най-плодородните земи на селото били надупчени като швейцарско сирене,
а по повърхността – прекарани хиляди километри магистрала от тръби и маркучи. В добива били заети около стотина души от селото. 40 били работниците и повече администрация. Първо на място започнали работа строителните бригади. Денонощно, на три смени, се наливал бетон и били влагани тонове арматура в утайника. След това започнала същинската дейност по добива – отново на три смени.  Работата беше опасна, подходяща повече за затворници и обречени. Чувахме, че е опасно за здравето, но тогава цареше пълно информационно затъмнение. Шефовете ни само стояха над главите ни и викаха: давай, давай. Никой нищо не обясняваше, нито ти казваше какво количество се добива. От сондьорите чувахме, че тук уранът е на 150 метра, засичали са и на 11 м, но залежите били минимални, разказва Петър Николов. Той работи 10 г. на сондажите в Белозем. Всичко тук – от дъските за кофража до оборудването, било руско. Николов започва през 1982 г. и тук се пенсионира. Първо работил на бетонарката, докато се изграждали съоръженията, а после поел компресорното. Спомня си, че работно облекло давали, но то не било със специална защита. Работниците газеха до кръста в киселина и вода, особено като се спука някой маркуч или тръба, спомня си Петър. Убеден е, че това е оказало и влияние върху здравето им. Много от колегите му вече не били сред живите. Разказва, че дори негов роднина си отишъл млад, на 40 г., от тумор още докато работел на урановите сондажи. Смята, че и днес утайникът може би е опасен за здравето, тъй като всеки знае, че разпадът на урана е 300 години.  

В Мелнишко пенсионерите още си спомнят за изкопите до хълма

Днес и циганите не стъпвали до него, а в него е вложен страшно много метал. Въпреки че сондажното поле е рекултивирано, земите отдавна върнати на хората и върху тях  отглеждат селскостопанска продукция, страх все още витае от радиация в селото. Оказва се, че малко след като добивът е закрит, започва рекултивацията. Тя продължава около две години. Сондите са запечатани с бетонови шапки. Върху бившето сондажно поле няколко години се сеела пшеница, а след това я жънели и отнасяли някъде. Всичко това било част от биологичната рекултивация, разказват местните. Според Петър и жители на Белозем по време на добива на уран растителността  в околността изчезнала, всичко побеляло и изгоряло. Беше като лунен пейзаж. Покрай реката дърветата изсъхнаха, много от хората в селото ни, които работиха на сондажите, си отидоха млади от отровите, разказва 78-годишният Никола Рангелов от съседното село Чалъкови. Много от съселяните му пътували до Белозем, за да работят на урана. 23-годишната Антония Илиева от Белозем е категорична, че добивът не бива да се връща. 

Ще изляза на протест, категорична е жената. Причината е, че има дъщеричка на 1 г. и вярва, че сондажите биха засегнали здравето на местните.  Анета Илиева също обяви, че излиза на протест, върне ли се добивът на уран. Знам, че е било страшно. Тогава е царяло пълно информационно затъмнение, сега обаче имаме достатъчно информация за вредата и рисковете, смята жената от селото. Според кмета на Белозем най-вероятно в земята все още има киселина. А и поради невежество много от жителите на селото в годините назад отнесли част от маркучите и тръбите в дворовете си, за да си направят сонди за поливане.  Според Тачев изследване на подпочвените води правели всеки месец, имайки предвид уранодобива в миналото, но водата не била в риск.
Цистерните минавали през центъра на селото
Цистерните с добития уран минавали през  центъра на Белозем. Родители още тогава  поискали те да бъдат отклонени по обходен  път, тъй като било недопустимо да се движат  покрай деца. Местни си спомнят, че премитали след всеки камион, тъй като поради недобре затворен кран или капак по уличното платно често се изливала смола с уран. Не липсвали  и инциденти. Жена от селото се оказала с обгорено лице, след като цистерна със сярна киселина хлътнала в дупка на пътя и част от съдържанието є плиснало върху тротоара, където стояла тя.


Вадили го по руски метод
Методът, използван за вадене на уран в  Белозем и околностите на Раковски, е известен като геотехнологичен, познат още като руски. При него се е използвала сярна киселина, вкарвана със сондажи на 150 м дълбочина. За времето си той бил определян като икономически изгоден, прогресивен и щадящ околната среда. Чрез този метод, основно използван в Горнотракийската низина, е добиван 70 процента от урановия концентрат в България към 1989 г., обясняват специалистите. В районите, в които е провеждан такъв добив, е установен и най- нисък риск от надфоново облъчване на населението.
Канадци и австралийци се натискат да проучват нашите залежи
Поне 15 световноизвестни фирми за добив на  уран, главно от Канада и Австралия, са  проявявали интерес да проучат нашите  уранови находища. Това са и страните, които  заедно с Русия имат едни от най-големите находища на ценната суровина. Макар да е с по-лошо качество, оползотворяването на нашия уран е икономически оправдано, смятат запознати.
Първите
Първи започват да вадят уран в България  немците – през 1938 г. в Бухово. Още през първата година добиват 100 тона. През 1939 г. спират. След края на Втората световна война уранодобивът е подновен в строга секретност, но вече от Съветско-българската минна компания. Тя съществува до 1956 г., когато като шапка на уранодобива е създадено обединението “Редки метали”, което е наричано “държава в държавата”. В него са работили 13 000 души. То е контролирало геоложките проучвания, добива, преработката и износа на получения уранов концентрат. Под шапката му са били и останалите предприятия: “Бухово”, “Тракия” – Пловдив, и “Възход” – Смолян. 48 мини са вадили уран според постановление № 74 на Министерски съвет от 1992 г., с което правителството на Филип Димитров взима решение да ликвидира уранодобива, а още 30-ина са били в стадий на проучване и пробна експлоатация. По-основните са базирани в Южна България.

КАКВО ОБАЧЕ СЕ КРИЕ И ЗАД ДОБИВА НА ЗЛАТО ?

От хилядолетия златото върви ръка за ръка със смъртта. Изкуството е пълно с книги, филми, спектакли, картини за тази връзка. Но някак срамежливо встрани остава съдбата на онези, в чийто „заден двор“ се копае златото. В случая с Трън заплахата се прокрадва във вид на уран…

На 20 август 1992 г. Министерският съвет на България приема Постановление № 163, чийто член 1, ал. 1 казва: „Прекратява уранодобивната дейност в търговските дружества: „Редки метали“ ООД – Бухово, „Тракия РМ“ ООД – Момино село, „Подземно строителство“ ООД – Бухово, „Геостройкомплект“ ООД – Сливен, „Георесурс“ ООД – Симитли, „Балкан“ ООД – с. Церово, „Злата“ ООД – Трън, „Звезда“ ООД – с. Елешница, „Георедмет“ ООД – Бухово, „Редмет“ ООД – Бухово, и „Диал“ ООД – Бухово.“ Същото е потвърдено с постановление № 56/29.03.1994 г., когато се определя и срокът за закриването на двата участъка на „Злата“ ООД – 31.12.1995 г.

Няколко проучвания – на Института за зелена политика от 2007 г. и на „За Земята“ от 2009 – 2012 г. показаха, че 15 – 20 г. след първото постановление ликвидацията на последиците от уранодобива е правена в повечето случаи през пръсти. Рядкост са такива места като бившето хвостохранилище на Елешница, където измерваните стойности при самия обект са в рамките на нормативно определените.

През 2011–2012 г. проучвания в рамките на международния проект EJOLT край другата уранова мина, собственост на бившето дружество „Злата“ ООД (мина „Габра“), показват, че наличието на уран 238 във водата, изтичаща от мината, е 349.5 мг/л при пределно допустима концентрация (ПДК) за общ уран 0.3 мг/л. А водата си изтича безпроблемно.

Конкретните данни на Изпълнителната агенция по околна среда (ИАОС) за измерванията при мина „Злата“ (води при щолната и в р. Пръвна и Милкьовска, необработваеми почви и дънни утайки) не са публикувани. От бюлетините на ИАОС се вижда, че измерванията не се провеждат на всяко тримесечие. Независимо от това от тези публикации излиза, че мина „Злата“ е едно от местата в България, където имаме „обичайно завишени стойности на радиологичните показатели“ над ПДК.

При излагане на лъчения от уран или при анихилирането му (напр. през храна, вода или като част от запрашеността на въздуха) хората заболяват от различни болести – лъчева болест, различни видове рак (особено рак на белите дробове, но не само), бъбречна интоксикация, която при високи концентрации води до смърт, и др.

Според все повече научни доказателства няма такова нещо като „безопасна доза“ радиация. Всяка доза радиация води до увеличаване на заболяванията. „Разхвърлянето“ на дадена доза върху по-голям брой хора – така че всяка индивидуална доза да е по-малка – не намалява броя на заболяванията. Съществуват доказателства, че при алфа-радиация разпръскването на дозата между повече хора всъщност увеличава общия брой на рак и други заболявания. Уранът и повечето му продукти, включително торий, радий, радон и повечето от производните на радона, попадат в тази категория на алфа-излъчващи вещества.

„Евромакс сървизис“ ЕООД – фирмата с инвестиционно намерение да добива злато, не отговаря на два въпроса: ще добиват ли уран и какво ще правят с рудните отпадъци, съдържащи уран. От една страна, добивът на уран в България е незаконен. От друга – ако приемем, че инвеститорите не се интересуват от урана – липсата на информация за това как все пак ще се обезопасяват отпадъчните маси, съдържащи уран, говори най-малкото за небрежност. Вместо ясни отговори обаче получаваме общи твърдения, че уран няма.

В нотификацията, изпратена от екоминистерството до Сърбия във връзка с инвестиционното намерение на „Евромакс сървисиз“, думата „уран“ също не се споменава. Затова отказът на сръбската страна от обществени обсъждания на нейна територия може да се счита за резултат от подвеждащата информация от българската страна.

Отказът да се дискутира въпросът за съдбата на наличния уран може да доведе до няколко проблема:

– При нелегален добив на уран България може да влезе в нарушения на различни международни спогодби, свързани с неразпространението на ядрено оръжие. България е разграден двор, в който се вихрят контрабанда, наркотрафик, трафик на бежанци и правещи се на бежанци, оръжия и т.н. Не е нереалистично да се очаква, че различни терористични организации, които биха искали да се снабдят с „мръсни бомби“, биха направят опити да откраднат материал точно от такава страна.

– При складирането на замърсени с уран скални маси, каквито неминуемо ще има, инвеститорът ще трябва да предприеме различни действия, които не се изчерпват само с процедурата по ОВОС (оценка на въздействието върху околната среда). Тук ще трябва да се приложат Законът за управление на отпадъците, Законът за отговорността за предотвратяване и отстраняване на екологични щети и др. Нито МОСВ, нито „Евромакс“ в момента правят оценка на този проблем.

– Във всички случаи както населението на региона, така и работещите в добива на злато ще бъдат подложени на различни въздействия от наличния уран. Работниците най-вероятно ще бъдат подложени на пряко облъчване, както и на вдишване. Населението – чрез вдишване на замърсен с уран въздух. Това замърсяване ще се получава особено през летните месеци, когато хвостохранилищата са сухи и летните ветрове и бури вдигат големи количества прах. Не е известно как ще се разпространят заразените с уран води – вкл. подземния отток при рудодобива и при смиване на заразени с уран терени при валежите от дъжд и топенето на снеговете.

В допълнение към директните поражения върху миньорите и тези, които живеят в замърсени райони, всяка уранова мина е една „бавна бомба“, която разпространява смъртоносни радиоактивни отрови над обширни райони – коварно и с по-бавен темп. Радонът може да „пътува“ хиляди километри, само за няколко дни, с лек бриз. Тъй като е по-тежък от въздуха, преносът му е в по-ниските слоеве, където се получава радиоактивно замърсяване на растителността, почвата и водата; получените радиоактивни материали влизат в хранителната верига, завършващ в плодовете, месото на рибата и животните и в крайна сметка в органите на човешкото тяло.

Поради тези очевидни проблеми, които де факто блокират всяка концесия в тази мина и региона, не бих се учудил, ако в някакъв момент „Евромакс“ предяви иск към държавата, че не си е изпълнила задълженията по ликвидирането на последиците от уранодобива в района. Вероятно дори биха намерили основания за това. Задължение на правителството е да изследва внимателно и този риск, който съществува. За да не се окаже, че трънчани хем ще страдат от златодобива, хем – като данъкоплатци – ще плащат за несвършената от държавата работа.

Наличието на уран в района на исканата концесия е доказано. То не може да бъде пренебрегвано. Жителите на района са наясно с този факт – преживели са го в личните и семейните драми, резултат от заболяванията на миньорите в мина „Злата“ през десетилетията. Днес на тях им предлагат да преживеят същите ужаси. Отново биват примамвани с обещания за заплати и облаги. Но ако преди Втората световна война концесията е била сравнително по-изгодна за държавата, а за урана не се е знаело, днес ситуацията е обърната – нито концесиите в България са изгодни за местните общности, нито се предлага адекватно решение на проблема с урана.

Позорно е, че през всичките години на прехода нито държавата, нито местните власти успяха да намерят начина да развият големия потенциал на Трънския край. Потенциал за устойчиво развитие, за просперитет на местните хора. Днес е времето, в което трънчани да заявят, че искат по-добро бъдеще за себе си и за идните поколения. Бъдеще, в което уранът не дебне „зад хълма“.

Leave a comment

XHTML: You can use these html tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Половин Хасковска област лежи на уранова зона, заболели масови гинат от рак