Published On: пт, апр. 28th, 2017

Западните рицари от хрониките: По-богатите от нас българи населяват огромна страна – от Белграва до Константинопол

България не само е огромно и християнско царство, но там живеят много силни и богати хора. Така обобщено ни определят западните рицари, според хрониките на различните автори и свидетели на тогавашното мощно присъствие на Царство България на Балканите.

Добре известно е, че контактите и отношенията между българите и западните общества датират още от времето на Ранното Средновековие и се развиват на различни нива и с различна интензивност чак до средата на XV в. (а и насетне). Особено интересен в тази връзка се явява периодът XI – XIII в., в който взаимоотношенията между българите, българските земи и западните хора, протичат на фона, а често и в контекста на един от най-значимите средновековни феномени- Кръстоносните походи за освобождаването на Божи гроб и Светите земи.

Падането на Първото българско царство и включването на българските земи в пределите на Византийската империя в началото на XI в. съвпада с един от най-бляскавите периоди на възход на Ромейска държава от една страна, и от друга с началото на подема, прогреса и експанзията на обществата от Западна Европа. Така скоро тези два модела на Християнската цивилизация, съперничещи си за наследството на античната Римска империя, започнали постепенно да трансформират сдържаната си опозиция в открита конфронтация, давайки воля както на хладното презрение и тлеещата ненавист, така и на взаимната неприязън и буйната омраза. Все по-малко мостове създавали тези два свята по между си. Последните надежди за изглаждане на конфликтите чрез единение на Църквата рухнали с провъзгласяването на Великата схизма от 1054 г., която разделила източните и западните християни. Междувременно инвазията на сицилийските нормани от 1081-1085 г. и военните им сблъсъци с Византия в Далмация и Македония вече свидетелствали за една обезпокояваща тенденция, която отваряла нова страница във взаимоотношенията между християнския Изток и Запад.

Византийското крушение при Манцикерт през 1071г., както и загубата на Светите земи и голяма част от Мала Азия принудили империята да търси военна подкрепа от Запада, чиято военна и експанзионистична мощ растяла междувременно. През 1095г. на църковния събор в Клермон, папа Урбан II призовал западното християнство да защити християните от Изтока и в свещена война да освободи Светите земи. Така било родено едно от най-мощните и значими явления в Средните векове – Кръстоносните походи. Феноменални по своята същност Кръстоносните походи променили тогавашния свят. Наред с всички останали проявления, те създали и нови отношения между Изтока и Запада, допълнили и обогатили представата на западните хора за източните християни и народите и земите, през които преминали. Но същевременно те допринесли и за оформянето на обратната представа, тази на източния човек (християнин, евреин или мюсюлманин) за западните хора и тяхната култура.

В този смисъл, особено интересни и значими се явяват Първият (1096-1099/1101 г.), Вторият (1147-1149 г.) и Третият (1189-1191 г.) кръстоносни походи.

Техните хронисти са оставили впечатленията си в своите летописи. Там могат да бъдат открити интересни сведения за българите и българските земи от този период, както и за формираните представи на кръстоносците като носители на западния християнски мироглед и чувствителност относно българите и техния свят. Тези извори, обаче имат някои характерни особености, които трябва да се вземат в предвид. Хрониките са написани най-често от участници в походите и по-рядко от втори лица – историци, преразказали спомените на очевидци. Несъмнено авторите им са носители на западната християнска ценностна система, менталност и чувствителност. Често те се изразяват в клиширани и подражателни форми, боравят със символи и архаизми, или пък просто премълчават някои факти. Емоционалният и патетичен тон на кръстоносните хроники нерядко ги превръща в субективен свидетел на събитията. Често те страдат от битуващите по това време стереотипи по отношение на изграждането и възприемането на образа на “другия”, най-вече в контекста на вече изведените взаимоотношения между християнския Изток и Запад. Но това важи в не по-малка степен и за съвременните им византийски и арабски хроники, представящи на свой ред кръстоносците и изобщо западните хора. Въпреки тези специфики историците на първите три кръстоносни похода все пак дават ценна информация за българите и българските земи (макар и нерядко от бегъл и спорадичен характер) и свидетелстват за представата, отношението и нагласата на западните християни към тях.

Важно е да се отбележи, че предвид основната цел на кръстоносците – освобождението на Божи гроб и Светите земи, българските земи и техните обитатели остават периферен интерес за тях. Малко по-различна е ситуацията по време на Третия кръстоносен поход, при преминаването на Фридрих I Барбароса и германските рицари през българските земи, поради специфичните стремежи и тежнения на императора на Свещената Римска империия на германския народ към завладяването и усвояването на тези територии, както и към унищожаването на Византия.

Наред с някои други фактори, кръстоносните хроники са изграждали за столетия напред определени стереотипи в отношението на западния човек към Изтока и неговата култура, формирайки едно трайно отношение, налагайки една континюитетна представа върху образа на “другия”. Ето как звучат в този смисъл забележките и предупрежденията на монаха Одон от Дьои, хроникьор на Втория кръстоносен поход, когато представя целта и мотивите на своето дело: ”В нашето описание ние посочваме доблестните дела, за да послужат за пример, за посоката пък на похода посочваме имената на градовете, а за предпазване при пътуването – характерните особености на областите”.

Добре известно е, че онази част от пилигримите и рицарите на първите три кръстоносни похода, които избирали да изминат своя път към Светите земи по суша, преминавали през Балканския полуостров и българските земи. Кръстоносците от Първия поход на вълни прекосяват тези територии по двете основни Балкански пътни артерии-старите римски пътища Виа Милитарис и Виа Егнация.Тези от Втория и Третия походи предпочитали предимно Диагоналния път (Виа Милитарис, който Ансберт – хронистът на експедицията на Фридрих Барбароса нарича “strata publica Bulgariae”). Повечето от хронистите и на трите похода, описвайки преминаването на поклонническите войски през Балканите дават някои сведения за границите на топонима “България”. Според тях преминаващите по Виа Милитарис кръстоносци навлизали в българските земи от северозапад, след пресичането на р. Дунав при Белград. Според Гийом от Тир (Вилхелм Тирски), след като преминали р. Дунав пилигримите от Първия поход достигнали “до земите на българите, пристигайки до селището, което се нарича Белграва”.

А според описанието на хрониста на Втория кръстоносен поход Одон от Дьои “отгдето започва България се издига крепост, наречена българска Белграва”. В “Historia Peregrinorum”, описваща Третия поход това е предадено по следния начин: “След преминаването на река Сава нашите още тогава стъпиха в пределите на гръцкото царство, тоест в България, и се разположиха на лагер при Белград”. А според Ансберт кръстоносците навлезли в българските земи при Брандиц (Браничево), след преминаването на р. Дунав.

Съгласно описанието на летописците на Първата кръстоносна експедиция, онази част от пилигримите, която преминала Балканския полуостров по Виа Егнация навлязла в българските земи още със слизането си на Адриатическото крайбрежие. Според Гийом от Тир войските на Боемунд от Таренто навлезли в “пустите места на България” след преминаването на Адриатическо море.

По думите на Пиер Тудебьов те “преминали морето и достигнали до земите на България”. Описвайки похода на Боемунд, хронистът Балдрик предава как неговият предводител “най-после при спокойно плаване достигнал земите на България” и “слязъл на българския бряг”.

Фулхер от Шартр и Алберт Аквенски пък определят началото на българските земи още от крайбрежните адриатически градове Дирахиум и Авлона.

Историците на Първия кръстоносен поход не дават точна информация докъде се е простирала южната граница на топонима ”България”. Алберт Аквенски обаче определя Стерниц (София), Филипопол (Пловдив) и Адрианопол (Одрин) като български градове. А Абат Гиберт цитирайки едно писмо на мосулския емир Кербуга, споменава между другото и жителите на Епир, “които се наричат българи”. Това от своя страна са няколко индиректни, но все пак своеобразни приблизителни индикации за южните предели на България, оставени от кръстоносните летописци.

Хронистът на Третия поход Ансберт дава сведение за източната граница на възстановената от Асеневци българска държава. Според него те властвали “в по-голямата част от България и от към Дунава чак до там, гдето той се влива в морето”.

Според Гийом от Тир, в миналото българите владеели “всички области от Дунава до Константинопол и пак от същата река до Адриатическо море”.  По неговите думи страната на българите се простирала на трийсет дни път на дължина и над десет дни на ширина. Гийом от Тир разказва, че българския народ владеел провинциите на двата Епира, Крайбрежна и Средиземна Дакия (Мизия), Аркадия, Тесалия, Македония и трите Тракии, преди да бъде покорен от византийския император Василий II Българоубиец.Изключително интересно е и сведението на Алберт Аквенски, според което град Ниш се намирал посред (in medio) българското царство.

Далеч по-трудно е обаче определянето на етническата характеристика на населението в така начертаните български предели, според хрониките на кръстоносците. От една страна за историците на Първия поход е ясно, че жителите на градовете и селищата по Виа Милитарис, чак до Адрианопол са българи. От друга страна обаче, вероятно поради презумпцията, че българските земи са подвластни на византийския император и са включени в пределите на “гръцкото царство”, кръстоносците често назовават жителите им с обобщаващия културен етноним “гърци” (в смисъла на имперски поданици и православни християни). Твърде интересно е и сведението на хрониста Фулко, което свързва жителите на България с обитателите на антична Тракия, и което предава буквално, че българите били назовани “траки – според предишните паметници”. Летописците и от трите похода свидетелстват и за наличието на отделни етнически групи като печенеги, кумани, узи, власи и арменци в географските предели на българските земи. Любопитно в тази връзка е и вече приведеното сведение за епиротите, които възприели етнонима “българи”.

Изглежда, че за кръстоносците понятието България, освен географски и етнически параметри е имало и исторически измерения. Гийом от Тир описва границите и историята на формирането на българската държава в миналото, а Алберт Аквенски постоянно и натрапчиво споменава “българското царство” и “земята и царството на българите”, въпреки актуалното тогава политическо статукво.

Летописците на походите са оставили и редица интересни, макар и откъслечни сведения за градовете, селищата и селищната мрежа по българските земи. Като български са определени градовете Брандиц, Белграва, Ниш, Стерниц/Стралиция, Филипопол и Адрианопол, които изграждали пътната ос на Виа Милитарис. В очите на кръстоносците град Ниш изглеждал “твърде богат” и “твърде много укрепен с кули и стена”, град Филипопол пък бил “известен и богат град”, а Стралиция била някога в миналото отличния главен град на Средиземна Дакия. Описвайки пътя на кръстоносците по Виа Егнация, Алберт Аквенски споменава “Валона, Дурацо и други градове на българското царство”. Пиер Тудебьов и “Gesta Francorum” също свидетелстват за една гъста селищна мрежа в българските земи, разказвайки как пилигримите преминавали “от селище в селище, от град в град, от крепост в крепост, през много на брой”.

Подобен е и разказът на Одон от Дьои, според който градовете Ниш, Хестернит, Филипопол и Адрианопол отстоявали на разстояние от четири дни едни от други, а земята помежду им изобилствала “със села, крепости и всякакви блага”.

Хронистите от трите похода са оставили и някои интересни сведения за природните особености и характеристики на българските земи. Още пилигримите на Първия поход, преминаващи по Виа Милитарис оставали изключително впечатлени от простиращата се отвъд Белград “Българска гора” (silva/nemora Bulgariae). Почти всички летописци на тази експедиция споменават за “огромната и твърде обширна” Българска гора, “простряла се надълго и нашироко”, както и за “неизмеримите и нечувани лесове на българското царство”, които пилигримите преброждали за повече от една седмица.

Френските и германски летописи от Втория кръстоносен поход също отбелязват “Българската гора”, която сравняват с пустош (desertis Bulgarie).

Ансберт, хронистът на Третия поход също разказва за “твърде пространната Българска гора”, чиито “извънредно непроходими пътища” и планински урви затруднили пилигримите не по-малко от мъчнодостъпните, “нагънати и досадни” планински проходи на България.

Изключително интересно е твърдението на Гийом от Тир, според което Византия използвала “изоставените и непроходими гори” в пограничните северозападни български земи като една своеобразна буферна зона и естествена преграда, която да възпрепятства чужди прониквания в нейните територии. По думите на летописеца още от времето на император Василий II гърците нарочно запуснали тези земи, “за да могат чрез горите и храстите, които покриват обширни места да не дават никаква сгода на желаещите да влязат, защото те имат по-голяма вяра за съпротива в мъчнопроходимите пътища и укрепленията от трънаци, отколкото в собствените си сили”.

Според Гийом тази практика била прилагана и на територията на Първия Епир, през който преминала останалата част от кръстоносците на Първия поход. Съгласно разказа на Фулхер от Шартр именно там пилигримите навлезли в “българските области през планински стръмнини и пусти места”, лишени от жители.

Изворите от Втората кръстоносна експедиция свидетелстват за една по-различна оценка на “Българската гора” от страна на френските кръстоносци. Одон от Дьои описва местността отвъд Белград по-скоро като “гориста ливада или богата с пасбища гора”. Според него тя изобилствала с блага, раждащи се от само себе си и била “годна за всичка друго, ако би имало земеделци, които да я обработват”. Почти идилично изглежда описанието на тази просторна местност в разказа на френския хронист:

“Не е равна, нито планини я набраздяват, но представлява хълмове пригодни за лозя и ниви, които се напояват от потоци и кристално бистри извори”.

Описанията на географските особености на българските земи в летописите на кръстоносците от първите три похода представят един твърде разнообразен ландшафт: Адриатическото и Дунавско крайбрежие, стръмните планински области на Епир и Македония, непроходимата горска пустош на “Българския лес”, трудно достъпните проходи на Стара планина, благодатните долини и плодородни равнини на Софийското плато и Тракийските полета. Нееднозначни са и оценката, и отношението на кръстоносците към природните дадености на българските земи. Неприятните впечатления от трудностите при преминаването на гористите и планински райони на България се редуват с очарованието от красотата на пейзажите и богатствата на земните й блага.

Летописците на походите свидетелстват също така и за развитието на земеделие и скотовъдство по българските земи от двете страни на Балкана. Плодородните ниви, стадата от едър и дребен добитък, както и изобилието на хранителни припаси в градовете и крепостите привличали вниманието на поклонниците. Те били особено впечатлени от богатството, плодородието и благодатта на югозападните и южни български земи при преминаването си през приветливите долини на Епир и Македония и красивите равнини на Тракия. Хронистите на Първия поход свидетелстват, че кръстоносците намерили в земите на България голямо изобилие от “жито, вино, масло и всякакви храни” Освен това, по пътя си те заграбвали множество овце, волове, свине, коне и магарета.

Летописците от Втората кръстоносна експедиция също разказват за намереното от пилигримите “навред по оная земя изобилие” от храни. Историците на Третия поход допълват тази картина с описанието на “плодородната и твърде сочна почва” на Тракия и изобилието от овършано жито и ечемик, а също така от брашно, зряло грозде, вино, волове, овце, и пр. богатства, които кръстоносците плячкосвали из Филипопол, Верои и други тракийски градове.

Наред с географските и стопански характеристики, представата на кръстоносците за българските земи се изграждала, като че ли най-вече посредством контактите с местното население. Идеята на пилигримите за българите и изобщо за жителите в българските предели се оформяла тъкмо чрез контактите, срещите, военните сблъсъци, преговорите и пазарните взаимоотношения с тях. В историческата препратка отнасяща се до миналото на земите, през които преминали кръстоносците от Първия поход, хронистът Гийом от Тир представя “българското диво племе, което излязло от северна страна”, като част от света на варварските народи.Ансберт пък определя българите като “полувалвари”, епитет, с който впрочем той назовава и гърците, сърбите и власите.

Като цяло обаче, представата на кръстоносците за българите е като за християни, въпреки актуалната по това време църковна схизма. И макар пилигримите да се сблъскват по пътя си през тези земи с “божии врагове” – в лицето на езичниците (печенези, узи, кумани) и еретиците (като унищожените от норманите на Боемунд през Първия кръстоносен поход богомили край Пелагония), идеята на кръстоносците за българите си остава като за християни. Според автора на “Gesta Francorum” след навлизането си в България, Боемунд се обърнал с предупреждение към войските си да преминат смирено, без да опустошават “тази земя, която принадлежала на християни”. По думите на Балдрик, който предава същото събитие Боемунд определил земята, на която се намират като “християнска”, а жителите и като “братя”. Въпреки тези благородни намерения обаче, кръстоносците от Първия, Втория и Третия походи ограбвали и опустошавали българските предели. Поради тези причини местното градско население често припомняло и засвидетелствало на поклонниците своята конфесионална принадлежност чрез демонстративни църковни процеси с кръстове, икони и хоругви, търсейки по такъв начин гаранция за сигурността си.

Въоръженият отпор, най-вече чрез засади или открити сблъсъци, било другото средство за самосъхранение на българите. Тези действия обаче, били схванати от кръстоносците като неадекватно отношение на едни християни към други, което предизвиквало голямо изумление, огорчение и възмущение у тях.(28) Авторът на “Historia Anglicana” предава чувствата си по този повод така: “

…Не бих одобрил и това, гдето християни не искаха да позволят на християни да преминат без да причинят вреда”.

Действително, почти всички хронисти и от трите похода свидетелстват за нещастията, неприятностите и вредите, които кръстоносците понесли при преминаването си през българските земи, особено в пространството между р. Дунав и Старопланинските проходи. Всички те разказват за засадите, набезите и грабежите, устройвани над поклонническите войски от страна на българи, гърци, печенеги, кумани, власи и турци. Своите нападатели пилигримите определят като “врагове”, “неприятели”, “злодеи”, “злосторници” и “безбожници”, а действията им като “враждебни”, “вероломни” и “беззаконни”.

Още в началото на Първата кръстоносна експедиция, при навлизането в българските земи на т.нар. ”Народен поход”, предвождан от Готие Безимотния (Валтер Голтака) и Пиер Отшелника (Петър Пустинника) се създали първоначалните предпоставки за сблъсъци между пилигрими и българи. Безотговорното и агресивно поведение от страна на част от поклонниците, предизвикало първите кръвопролитни сражения край Белград и Ниш. В следствие на това били избити, ограбени и пленени няколко хиляди кръстоносци, сред които и множество невинни поклонници. Според Алберт Аквенски българите “извършили силна сеч”, погубвайки “безброй мъже” и отвличайки “деца с майки, женени и неженени жени, чиито брой не се знае”.

Според свидетелството на Гийом от Тир българите “погубили с мечовете си към 10 хиляди” поклонници и “заловили всички коли, и пленили огромно множество”.

Впрочем, този хронист силно се колебае в оценката на описаните събития. Веднъж той разказва за “загубите и оскърблението нанесени несправедливо от българите на божия народ”, за неправдата, която “българите незаслужено и безнаказано им причинили”. Друг път пък оправдава тяхното поведение, описвайки как “българите грабнали оръжие, понеже в тях се появило твърде справедливо негудование”.

Хронистите, описващи експедициите на благородниците от Първия поход също свидетелстват за щетите и вредите, които кръстоносците понасяли при устройваните им “от всички страни” засади и грабежи, по време на преминаването им през българските земи.

Летописците от Втория кръстоносен поход също разказват за опасностите, изпитанията и загубите, понесени от пилигримите в организираните им засади из “пущинаците на България”, устройвани от “лоши хора” и “коварни измамници”. Особено подробни и интересни в това отношение са и сведенията на хронистите на Третия кръстоносен поход. Според тях, още при навлизането си в България, рицарите на император Фридрих I Барбароса понесли “преголеми неприятности от българите”. В “Historia Peregrinorum” последдните са описвани като “крадци”, “разбойници” и “злодеи”, които денонощно, ожесточено нанасят непоправими щети на кръстоносците, убивайки едни, наранявайки други и ограбвайки трети.

С големи трудности рицарите си пробивали път през преградите, засадите и нападенията на “българските разбойници”, с които кръстоносците се разправяли жестоко. Нападателите били позорно умъртвявани от кръстоносците: “като мръсни кучета и грабливи вълци, обесвани нагоре с краката и надолу с главата по дърветата по пътя”.(37) Подобни сурови мерки обаче, не прекратявали нападенията на “злосторниците”, които преследвали пилигримите “из планинските урви през цялата Българска гора” и ги обезпокоявали с нощните си грабежи. Прави впечатление ,че в отмъщението си “българските разбойници” дори надминавали с безпощадността си германските рицари. Според хронистите на Третия поход те изравяли труповете на погребаните кръстоносци и ги обесвали на дърветата край пътя. Изглежда тези действия дълбоко потресли пилигримите. По думите на Ансберт това било проява на “необикновената жестокост и безразсъдна глупост на българите”. В “Historia Peregrinorum” тези действия са коментирани по следния начин:

“Какъв страшен и нечуван начин на отмъщение, какво чудовищно преследване! Какво ли пък мислиш, биха сторили, ако имаха възможност и начин на живи хора тези, чийто гняв или по-скоро бяс така вилнеел над мъртвите. Жестоко и безумно е да искаш да погубваш човека и след смъртта му”.

 

Според квалификациите на Ото Фрайзингски обаче, гърците били далеч “по-безчовечни от българите”, поради което и отношението на кръстоносците към тях било като към “безбожници”. Приоритетно сред хронистите на походите било схващането, че преследванията и нападенията на кръстоносците при преминаването им по Виа Милитарис и Виа Егнация, от страна на местното население, били внушени от централната византийска власт в Константинопол. Според недвусмислените свидетелства на Ансберт и Йоан де Писцина заловените от рицарите на Третия поход нападатели признали, че устройваните срещу поклонниците удари били организирани от управителя на Брандиц, “и въобще по нареждане на гръцкия император”.

Благодарение на контактите, сблъсъците и преговорите с местното население, западните поклонници от Първия, Втория и Третия кръстоносен поход успели да опознаят до известна степен въоръжението, стратегията, както и военните качества и добродетели на българите. Според Гийом от Тир, добре укрепеният български град Ниш бил “претъпкан с храбри мъже”, които с голяма смелост “нападали враждебно” пилигримите, “налитайки яростно с мечове”.

Алберт Аквенски предава същите събития от времето на “Народния поход”, разказвайки как българите смазали “с голяма храброст” кръстоносците, “посичайки и пробождайки безпощадно”. Според летописецът, поклонниците, които българите обърнали в бягство, били “разпръснати като овце от вълци”.

В “Historia Peregrinorum” “неприятелите”, които нападали кръстоносците в българските предели са описани като “бързи и ловки в проливането на кръв”. Хронистът на Третия поход Презвитер Магнус определя като “мъжествено и смело” нападението на една малка войска от стотина души, предвождана от синовето на местен български воевода над рицарите. Отново в “Historia Peregrinorum” са изтъкнати и “военните добродетели” на братята Калопетър (Петър) и Асен , благодарение на които те подчинили и владеели части от България и Тракия.

Прави впечатление, че освен бойните качества на българите, летописците на кръстоносните походи са засвидетелствали до известна степен и военната им организация, стратегия и въоръжение. Така например хронистите на Тетата експедиция загатват за организирани нападения от страна на малки и по-големи конни и пехотни бойни формирования, свидетелствайки дори за “неприятелска войска”.

Историците и на трите похода свидетелстват както за открити сражения и сблъсъци с българите, така и за нападения от засада, организирани най-вече в пределите на “Българската гора” (т.е. в Старопланинските проходи). Според хронистите ”неприятелите” нападали кръстоносците ожесточено, издавайки страшни бойни викове, от които ехтяли “планинските пещери и цялата гора”, и които изглежда оказвали психологическо въздействие върху пилигримите.

Летописците на походите свидетелстват и за въоръжението на българите, което се състояло от рогови и костни лъкове, стрели (включително и отровни), копия със завързани на тях знамена, мечове, ризници и друго тежко въоръжение.

Не само военните сблъсъци обаче оформяли отношенията и взаимните представи на кръстоносците и българите. В контактите си с местното население, пилигримите допълвали идеята си за характера и манталитета на хората, обитаващи тези земи. Още хронистите от експедициите на Първия поход свидетелстват за безпокойството, страха и недоверието, които присъствието на поклонническите войски предизвиквало у жителите на крайпътните селища, градове и крепости. В “Gesta Francorum”, както и в летописите на Балдрик, Гиберт и Робърт Монах се откроява един интересен епизод от похода на Боемунд по Виа Егнация. Всички те свидетелстват как жителите на град Кастория отказали да осигурят пазар, както и всякакво споразумение с кръстоносците-нормани преди всичко от страх, тъй като вярвали, че последните не били Христови поклонници, а “гладиатори и тирани”, дошли за да ги избият и да разорят земята им.(47) Подобни са и случаите, описани в хрониките на Алберт Аквенски и Гийом от Тир, свидетелстващи как поклонническите отряди на Готие Безимотния “не могли да получат от българите никаква стока срещу никаква цена”, тъй като местните жители се опасявали, че “имат работа с измама и с разузнавачи на страната”.(48) Тази ситуация на недоверие и страх се задълбочила по време на преминаването на войските на Втория кръстоносен поход през Балканите. Според разказа на Одон от Дьои, жителите на Тракия (наречени от него “гърци”!) затваряли пoртите на своите градове и крепости и спускали с въжета от стените продаваните стоки и провизии за френските пилигрими. Прави впечатление, че в този случай хронистът оправдава до известна степен поведението на местното население, което вече познавало изстъпленията на кръстоносците. Твърде любопитно звучи коментарът на Одон от Дьои по този повод: “….Все пак някои считат, че това е станало по вина на алеманите, които минаха преди нас…”.

Летописците на походите дават не малко сведения за враждебното отношение на местното българско население към кръстоносците. Според Пиер Тудебьов, жителите на някои градове открито предприемали действия във вреда на поклонниците, а съгласно разказа на Ансберт кръстоносците на Фридрих I Барбароса установили post factum, че от навлизането им в пределите на България насетне, често пъти им е била приготвяна отрова. Желязната ръка и суровата, безкомпромисна и агресивна политика на германския император и предводител на Третия поход променили обаче коренно поведението и отношението на местното население към пилигримите в Тракия. Според красноречивите свидетелства на хронистите “земята се смълчала” пред погледите на немските рицари, а арменците и българите в Тракия в “пълно смирение (…) с клетва за вярност и подчинение” коленопреклонно молели за мир, срещу задължението да плащат трибут и да уреждат пазар за кръстоносците.

Въпреки че като цяло, отношението на западните поклонници към българите не се различава особено от позицията им спрямо византийците и си оставало предимно негативно, в хрониките от първите три кръстоносни похода могат да бъдат намерени и сведения за една сравнително по-позитивна представа за жителите на България. Презумпцията за християнската конфесионална принадлежност на местното население е един от важните моменти в изграждането на това отношение. Макар и този факт да не печели като цяло симпатиите на кръстоносците, все пак гарантирал в известна степен запазването и неприкосновеността от посегателства на някои български градове и крепости и техните жители. Положителна роля в това отношение изиграли и демонстративните църковни процесии, с които местното население посрещало кръстоносците в някои селища. Впрочем, християнската вяра се превърнала и в мотив за някои българи, макар и единици, да се присъединят към редиците на христовите поклонници по пътя им към Божи гроб, какъвто случай е засвидетелстван по време на Първия кръстоносен поход.

Хронистите на Първия поход са регистрирали и някои моменти на взаимно благоразположение между кръстоносци и българи, предимно в контекста на оказаните благодеяния от страна на местното население към поклонниците. Така например в някои пасажи от хрониката си Алберт Аквенски загатва за гостоприемството, което Годфроа дьо Буйон получил от местните, когато пренощувал с дружината си в Белграва, както и за щедростта и милосърдието на “княза на българите” – дукът Никита, който в град Ниш организирал пазар за кръстоносците, а на бедните поклонници дал “твърде голяма милостиня”. Благосклонното отношение на немските рицари от Третия поход към българите в Тракия прозира и в задоволството на кръстносците от факта, че местните жители изпълнявали “достатъчно често обещанието си за пазар”. Друго едно качество, което притежавали половината от жителите на Тракия, изглежда обаче е спечелвало безрезервно не само благоразположението и симпатиите, но и сърцата на кръстоносците. Това била красотата на жените от тези земи. Според свидетелството на Абат Гиберт хубостта на “гъркините” “била такава, че всякък надминавала галската” и само поради тази причина “войската на франките щяла да тръгне към Тракия”!

Далеч по-сериозен аргумент и предпоставка за едно доброжелателно отношение от страна на пилигримите към българите и власите били пратеничествата и преговорите между братята Калопетър (Петър) и Асен и император Фридрих I Барбароса, целящи осигуряването на сътрудничество и взаимопомощ. Доброволно обещаното военно съдействие срещу Константинопол спечелило симпатиите и благосклонността на кръстоносците към братята Асеневци и подвластния им народ, но нищо повече от това.

От приведените свидетелства, извлечени от хрониките на кръстоносните експедиции става ясно, че отношението и представата на кръстоносците от Първия и Втория поход за българите са по-скоро с негативна оценка и характер. Ситуацията при Третия кръстоносен поход изглежда обаче далеч по-специфична и комплексна. В отношението към българите тук ясно се отличават няколко нива и посоки. Оформят се три категории на поведение и позиция спрямо три различни групи българи. Първата група е на онези българи, третирани като “врагове”, които “по внушение” на централната византийска власт нападат, вредят и обезпокояват кръстоносните армии по протежение на пътя им от р. Дунав при Белград до Старопланинските проходи. Втората категория е тази на мирното местно население, изключително на Тракия, което моли за мир, плаща данък на рицарите и осигурява редовния им пазар. Отношението към тези българи е по-скоро снизходително. Третата група е тази на българите и власите, над които властвали братята Петър и Асен, които били възприемани като потенциални съюзници на император Фридрих I Барбароса срещу Византия.

Спрямо тях кръстоносците изграждали позиция на доброжелателност, дружелюбие и благоразположение, но при все това без поемане на конкретни ангажименти.

Така в условията на една сложна политическа обстановка ,по време на първите три кръстоносни похода, западните пилигрими формирали своята особена представа, позиция и преценка за българите и техните земи. Впрочем, в така формираната представа за българите и българските земи се проявява и една почти неизразена словесно, но силно осезаема като присъствие идея за връзката между природната (географска и климатична) среда и манталитета на местните жители. Удивителна е разликата в описанието на българите и българските земи от двете страни на Балкана в хрониките на кръстоносците. Летописците и от трите похода отчитат този изключителен и осезаем контраст. Мъчнопроходимите и изпълнени с всевъзможни изпитания и дебнещи отвсякъде опасности гористи и планински региони на Мизия (Средиземна Дакия), кръстоносците сравняват с Адските предели. Според авторът на Annales Colonienses maximi, кръстоносците от Третия поход пребродили за приблизително осем седмици България, в която “прекарали като в пещта на мъченията”. Разказът на този летописец продължава с навлизането на пилигримите в контрастно богатата, плодородна и лъчезарна Тракия. Повествованието на Ансберт, който предава същите събития засилва тази представа с описанието на равната и “изобилстваща с лозя и всякакви блага” тракийска област.

Посредством една библейска алюзия хронистът рисува пасторалната картина на Тракия по следния начин: “В тази земя , както умореният под сянката, както жадният на извора, така и войската бе облекчена от всички лишения чрез божествената благодат”.

Прави впечатление, че по подобен начин летописците на кръстоносните походи мълчешком отчитат и коренната разлика и контраста в поведението и манталитета на българите от двете страни на Балкана. Едните са представени като дръзки, войнствени и безпощадни, докато другите са смирени, коленопреклонни и компромисни. Първите са войни, пастири (скотовъдци), крадци и разбойници, а вторите земеделци и търговци. Макар и почти неизказана, идеята за обяснението на тези особености в менталните и поведенчески характеристики на местното население чрез влиянието на природния географски и климатичен фактор, все пак присъства в хрониките на кръстоносците и допълва представата на западния човек за българите.

Храброто и дръзко поведение на българите спрямо рицарите кръстоносци се обуславяло според летописците донякъде и от непристъпните и сурови земи, в които първите живеели. Изключително любопитно в тази връзка се явява сведението на летописеца Ричард от Лондон, който разказвайки за едно внезапно нападение на българи и печенеги над кръстоносците от Третия поход в “тесните български проходи” обяснява между другото, че именно “недостъпните стръмнини на местността” правели българите толкова “самоуверени и ги подтиквали към злодеяния”.

Това твърдение, като че ли се допълва и от разказа на хрониста Ансберт, според който именно укрепените планински проходи представлявали “силата и опората на цяла България”.

Изглежда тази представа за формирането на манталитета и характера на българите била споделяна не само от летописците на кръстоносните походи, но и от съвременните им византийски историци. Според едно сведение в хрониката на Никита Хониат българите “се осланяли на непроходимите места и се одързостявали от крепостите, които били твърде многобройни и стърчали над отвесни скали”.

Така в течение на близо едно столетие, в една изключително сложна историческа и политическа ситуация западните християни, в лицето на кръстоносците от Първия, Втория и Третия поход успели да създадат и изградят една комплексна и нееднозначна представа за българите и българските земи, като част от света, чувствителността и манталитета на източния християнин, и изобщо на човека от Ориента. Една представа, която допълвала , подготвяла и оформяла цивилизационната среща, но и сблъсъкът между Изтока и Запада, чиято развръзка предстояла в назряващите събития от последвалия Четвърти кръстоносен поход.

КАКВО ОБАЧЕ ТРЯБВА ДА ОТЧЕТЕМ ОТ ТРЕТИЯ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД

Настаналите след ловешкия договор в 1187 год. мирни отношения между българи и ромеи не траели дълго време. Прогласяването и коронясването на Асен I за български цар без съгласието на ромейския император, както и от­цепването на освободена България като автономна архиепи­скопия без благословението на цариградския патриарх — тия два факта не са могли да не обърнат вниманието в Цариград и да не ги считат като явно нарушение на мир­ния договор. Обаче тогавашният император Исаак II Ан­гел (1185—1195) не е могъл нищо да предприеме против българите, защото всичкото му внимание било съсредоточено в опасния за него бунт на Теодор Манкафа в лидийска Филаделфия, който заплашвал да обхване малоазийските вла­дения на империята. От своя страна Асен I и Петър не са могли да не очакват противодействия откъм Византия в една или друга форма за своите смели и самоволни постъпки. Затова те не изпущали нито един случай, който би могъл да им донесе, ако не узаконение, то поне признание на създаденото от тях ново положение в освободената част на България. Това те най-първо получили от Сърбия. Великият сръбски жупан Стефан Неман, който още от 1183 год. се бе обявил за най-голям враг на визан­тийския император и, в съюз с маджарския крал Бела III (1173—1196), беше опустошил северозападните български земи и достигнал бе до Средец (1185), след женитбата обаче на Исаак II Ангел с дъщерята на Бела III, която промени неприятелските отношения между Маджарско и Византия на приятелски, се лишил от поддръжката на маджарския крал в своя стремеж да разшири пределите на своето княжество за сметка на византийските владения. Това най-ярко изпъква в обстоятелството, че през времето на българското въстание, макар то да е представяло сгоден момент да пред­приеме нови нападения на северозападните български земи, но той не е посмеел това да стори, защото зад гърба си имал,  ако не съюзника, то поне приятеля и тъста на ромейския император. През 1186 год. погледите на Стефана Неман били обърнати към Далмация, дето норманите бяха разпространили за късо време своята власт ; но там той нямал успех и бил принуден да сключи мир с Дубровник (27.IX.1186). За да може да продължи борбата си с Византия и да закрепи положението си след отказа си да признава власт та на императора, на Стефана Неман оставало само едно средство: след възстановяването на българската държава да потърси съюза на търновските царе за съвместни действия против Византия, защото, очевидно, той се боял да не би да срещне в лицето на възобновителите на българското цар­ство противници при прокарването на своя завоевателен план.  От своя страна Асен I и Петър, едно, като не знаели, какви са плановете на Исаак II към тях , и друго, като виждали в предложението на сръбския велик жупан официално при­знание на възобновената от тях държава, приели го, и съюзът бил сключен, обаче при какви обстоятелства и на какви условия, остава неизвестно (1188)3). От тоя момент общите интереси като че ли налагали на българи и сърби да се сплотят за задружни действия, обаче, когато Стефан Не­ман предлагал съюз на българите, той съвсем друго мислил,  както ще видим по-нататък.

За закрепата на своята държава не по-малко Асен I и Петър се надявали да използуват едно ново твърде важно за тях събитие — преминаването на кръстоносците от 3-ия поход през Балканския полуостров начело с германския император Фридрих 1 Барбароса (1152—1190). Научен от втория поход, в който преди 40 години бе взел също  участие, Фридрих I, за да отстрани всякакви пречки, недо­разумения и неприятности през време на пътуването, свое­временно взел всички предпазителни мерки. Той изпратил пратеници и писма до всички владетели, през държавите на които неговата армия щяла да мине, а в края на 1188 г. бил сключен в Нюренберг с представителя на Византия логотет на дрома, Иван Дука, тържествен, утвърден с взаимни клетви договор, по който германският император се задлъжил мирно да премине през ромейските владения и да не допусне никакви пакости нито на град, нито на село, нито на крепост , нито на паланка, а ромеите ще му набавят всичко потребно в изобилие, така че армията му да не търпи в нищо недостиг, но без мъчногии и в излишек да намери както храна за хората, тъй и фураж за конете. Заедно с Иван Дука, който се завърнал в началото на 1189 год., по желанието на Исаак II Ангел,  Фридрих I изпратил спе­циална комисия от видни кръстоносци в Цариград, която да наблюдава за точното изпълнение на сключения договор. Според Никита Акомината, едновременно Исаак II се разпоредил да се събират запаси от храни и други потреби, а на областните началници заповядал незабавно да придружават кръстоносците през ония места, през които император Фридрих ще минава.

От Регенсбург, сборния пункт на кръстоносната ар­мия, която на брой достигала до 120 хиляди души, на 11 май 1189 год. кръстоносците потеглили на кораби по Дунав и след десетодневно пътуване навлезли в маджарските предели. Там били посрещнати и приети много добре от Бела III, който разрешил на много маджарски магнати и рицари да се присъединят към кръстоносното опълчение. Празника на св. ап. Петър и Павел то отпразнувало (29.VI.) в полу­разрушения гр. Белград, първия български град на визан­тийска територия, дето не останало за дълго. На 6 юли кръ­стоносците вече пристигнали в Браничево, дето те напус­нали корабите и багажа си натоварили на кола. Отначало управителт на тоя град „колкото за очи” добре приел импе­ратора и кръстоносната войска, но после се показал коварен и негодник, защото той ги насочил не по главния и устроен път, а по един скалист и барикадиран с дър­вета и камъни път; само благодарение на маджарските рицари-поклоници, които познавали добре пътищата в тая област, те преминали тоя мъчен път благополучно, без да срещнат съпротива от страна на ромеите. Но това не сти­гало. Когато кръстоносците на 11 юли потеглили от Бра­ничево и навлезли в „пространната българска гора“ (in ipsa silva longissima Bulgariе), поставени в засади „ромеи, бъл­гари, сърби и власи полуварвари“ нападали ариергарда на вой­ската и фуражирите и ги избивали с отровни стрели. Залавяните от тях твърдели, какво те това вършили по заповед на браничевския началник, а главно по разпоредбата на ромейския император; но и те получавали заслуженото наказание чрез обесване.

 

При преминаването през българските гори кръстоносната армия много се измъчила и пострадала при съ­бирането труповете на убитите фуражири, от грабежите на нападащи ромеи, които непрестанно отвличали коне и вървещите без военна охрана кола, от мъчните пътища и от голямата смъртност поради непредпазливо хранене. Но и при все това кръстоносците въодушевено, храбро и спокойно оти­вали все напред.

Когато Фридрих I заедно с кръстоносната войска се приближавали до почти пустия град Равно (Rabnel и Rabinel, сег. Кюприя), настигнал го пратеник от маджарския крал, който му съобщил от името на своя господар, да се не учудва, задето ромейският нмператор дотогава не го поздравил и почел чрез нарочити пратеници, защото той не се намирал в Цариград, а бил в Мала Азия, дето обсаждал Филаделфия.

Между това дошъл и пратеник с писмо от Иван Дука, в което последният казвал,  какво неговият господар (Исаак II) се учудвал твърде много, задето Фри­дрих I не го още известил с друго пратеничество за своето и на войската пристигане, за да ги проведат през страната по-грижливо, с тържествени посрещания и с приготвяне на добър пазар; но тъй като се научил вече за навлиза­нето му в неговото царство, той щял да изпрати насреща му хора, които ще очакват пристигането му в гр. Средец (Straliz). Тия думи били посрещнати с негодуване от Фридрих I, който виждал в тях по-скоро подигравка, отколкото извинение, защото изпратените по-рано с Иван Дука пратеници-кръстоносци, от които Фридрих I бил вече получил известие за тяхното благополучно пристигане в околностите на Цариград, докато Исаак II отсъствувал от столицата, несъмнено са съобщили на последния след завръщането му от Мала Азия за целия маршрут на кръстоносното опълчение, така че Исаак II не е могъл да не знае, че германският император вече се намирал на визан­тийска територия. От тоя момент вече се поражда недоверие между двамата императори, което скоро се обърнало в открит конфликт, изразен най-първо в това, че Исаак, след като приел Фридриховите пратеници, заповядал да ги арестуват. Това брутално отнасяне на Исаак II към Фридриховите пратеници в Цариград несъмнено се нами­рало в права връзка с съюза му с турския султан Саладин.

Тоя Саладин бил владетел на Египет. Той свалил представителя на управляващата дотогава династия на Фатимидите, завладял в края на 60-те години на XII век Египет и основал династията на Ейюбидите. След като закрепил властта си в Египет, той завоевал Сирия и по-голямата част на Месопотамия и почнал от всички страни да заплашва Иерусалимското кралство. Саладин разбил християнската войска при Тивериадското езеро в 1187 г. и, след като завоевал някои градове по морския бряг, насочил оръжието си против Иерусалим, който той завладял през есента на същата година. Третият кръстоно­сен поход бил насочен тъкмо против него и затова Исаак II Ангел се сблизил с него, дори сключил съюз против иконийския султан, Саладинов враг, а при нужда и против Фридрих I Барбароса. Кога е бил сключен тоя съюз, точно не може да се определи. Обаче обстоятел­ството, че той се поставя във връзка с арестуването на пратениците, което се отнася към времето, когато кръстонос­ците се намирали още в Маджарско, и след завръщането на Исаак II от Мала Азия, ни дава достатъчно основание да приемем, че съюзът бил сключен по-скоро в края на юни 1189 г., отколкото в края на юли с. г., както К. Zimmert е наклонен да приеме. Това се потвърдява и от самите задлъжения на Исаак II към Саладина. Ромейският император се задлъжил: да изгони латинците от държа­вата си, да запрети на поданиците си под страх на тъмничен затвор да участвуват в кръстоносни предприятия, да премахне какъвто и да било износ на храни за останалите още християнски пристанища в Сирия и да се постарае да затрудни преминаването на кръстоносната германска армия през държавата си, ако не е в състояние да я спре. При такива задлъжения става съвсем ясно и понятно, защо Исаак II толкова рано се решил да наруши Нюренбергския договор, като заповядал още при встъпването на кръстоносците на византийска територия да им се правят все­възможни пречки и спънки по пътя на тяхното движение.

Докато вървели тия разправии между кръстоносци и ромеи, сръбският велик жупан Стефан Неман използувал случая и, макар и да се намирал в съюз с българския цар, завзел българския град Ниш, някога-си добре укрепен град, но в някои части разрушен от маджарския крал Бела III през нападението още в 1183 год. Когато Фридрих 1 с армията си пристигнал при Ниш и прекар­вали три и повече дни за пазаруване, Стефан Неман заедно с брат си Срацимир, след като известили за своето при­стигане, за да посрещнат германския император, били приети на 27 юли от Фридрих I, като поднесли нему и на отделните началници на кръстоносната войска многобройни и ценни дарове, а себе си и всички свои снабдили с оръжия от тях . При срещата си те настойчиво предлагали на импера­тора военна помощ в предстоящия поход против ромейския император, в случай че тоя се противопостави на кръстоносната войска, защото те предполагали, че при изка­заната от ромеите неприязненост към кръстоносците сблъскванията между тях не ще могат да се избегнат. Освен това, двамата жупани съобщили на императора, какво те „заедно с третия си брат Мирослав завзели с меч и лък гр. Ниш и около него и непосредно цялата оная земя до Средец, отнета от властта на гърците и си я присвоили, като се стараят да разпространят своята власт и мощ, колкото е възможно, дори по-нататък“. Ако в тия думи на сръбските жупани не тряба да видим едни само самохвалства, защото в дадения момент те не са могли да направят такива широки завоевания,или пък те са имали предвид тук предишните си нахлувания в 1183 год. заедно с маджарите, когато достигнали, наистина, до Средец, то към това време би могло да се отнесе разорението и опустоше­нието на българските градове в долината на р. Тимок — Свърлиг, Равни (сег. Равно при Княжевец) и Козъл (сег.Кожел) от сърбите. По-нататък жупаните „за самата земя, придобита с военната им храброст , предлагали сами, щото тя тряба да бъде получена от ръката на хората на самия римски император, а също  и вярност за вечна слава на римската империя, подбудени не от някой страх, а само насърдчени от уважение към него и германското царство“. Колкото тъмно и да е предадена мисълта на сръбските жупани, все пак не е мъчно да се разбере, че те искали да предадат завоеваната от тях земя на императора и после да я получат от него като феод, с други думи, те били готови да признаят върховната власт на германския император, а себе си — за негови васали. Доколко това предложение е било искрено, ние не знаем; но все пак не е мъчно да се отгатне тяхното интимно желание в него, а именно: от една страна, за да узаконят заграбената незаконно от тях чужда земя, понеже я получили от своя сюзерен, герман­ския император, а от друга — за да могат по-лесно да постигнат третото си предложение, преговорите за което били почнати по-рано и сега били довършени, а именно: дъ­щерята на Бертолд IV, от Андехс-Мерау, херцог на Далмация (т. е. на Хърватия или Мерания) и маркграф на пограничната област Истрия, да се даде за жена на Мирославовия син Толен, княз на Захълмие и Раса — провинции, които се допирали до Далмация.

На първото предложение Фридрих I Барбароса, след като отблагодарил за направените му почести и подаръци, отговорил,  че „той от любов към Христа предприел това мъчно странствуване против притеснителите на Иерусалимската земя и не замисля никакво зло от тщеславие или от някаква амбиция против когото и да било християнски владетел, както не и против ромейския, ако тоя последният е приготвил за войската верен прием, както често обещавал,  и добър пазар; в противен случай той се въоръ­жава против лъжливите християни — устроители засади на Христовите поклоници наравно като против езичнидите и че с (помощта на) своите ще си прокара път с желязо (оръжие)“. От последните думи, както и от това, че Фридрих I не се изказал по второто предло­жение, ясно става, че той в отговора си бил доста резервиран: нито приел,  нито отхвърлил предложението на сръб­ските жупани за военна помощ. Що се отнася до третото им предложение, то по било прието, защото Бартолд клет­вено се съгласил за женидбата на Толен с дъщеря му, която щяла да се извърши на Георгевден (23.IV.1190 г.) в Истрия, под условие, че Толен ще наследи баща си Мирослав най-първо от всичките си братя. Договорът бил скрепен с даване на дясната ръка от самите жу­пани. Така Ст. Неман кроил да присъедини и Далмация към Сърбия по мирен начин.  През времето на тия пре­говори в Ниш пристигнали български пратеници с писмо от Калопетър, брата на българския цар Асен, в което той „предупредително поздравявал Фридрих I Барбароса и изказвал своето разположение към него, като с дължимата почит и с клетва му обещавал сигурна помощ против неприятелит“, т. е. против ромеите. Това предложение, което има същия извор — спречкванията между ромеи и кръстоносци, ще тряба да се постави във връзка със съще­ствуващия тогава съюз между сръбския велик жупан и българските царе, защото Ансберт го свързва тъкмо с тоя съюз, а в Historia peregrinorum се право казва, че сръбските жупани „предложили доброволна помощ както от себе си, тъй и от своите съюзници и приятели, именно Калопетър и неговия брат Асен“. Отговорът на това предложение от страна на българските водачи несъмнено е бил същия, както и отговорът към сръбските жупани — резервиран.  Въвъв всеки случай, „това е бил момент, пише В. Г. Василевски, когато разрешението на славянския въпрос на Балканския полуостров се намирало в ръцете на западния император; това е бил момент, когато Барбароса почти готов бил да приеме съдействието на българския и сръбския вождове против Византия, а това неминуемо би повело към разрушението на гръцката империя“.

Докато Фридрих I Барбароса с армията си се намирал при Ниш, при него се явил византийският пратеник севаст Алексий, братовчед на Исаак II, който го поздравил от името на своя господар. Той обещавал на герман­ския император спокойно преминаване и добър пазар по-нататък през цялата византийска територия, като казвал,  че браничевският управител твърде много сгрешил,  задето го прекарал недоверчиво и не му оказал никаква покорност, както му било заповядано от неговия господар. Съобщил също, че той с войска от въоръжени хора пази при Средец проходите в тая област против сръбските жу­пани, които насила навлезли в ромейското царство и затова не тряба да се допуска никакво подозрение за война от страна на него или ромеите. По повод на тия думи Ансберт забелязва: „но той казва това с уста, а в сърцето излъга“. При такива едни уверения от византийска страна Фридрих, който все още бил уверен, че преминаването му през византийската територия ще стане тихо и мирно без никакви усложнения, от своя страна, взел мерки, щото и самата кръстоносна войска да не дава повод със своето дър­жание за нови недоразумения, особено против рицарските при­служници и фуражирите, които, отивайки да събират храна и фураж, предавали се. на грабежи и безчинствували. За­това на съвета с началниците било решено строго да се наказва всеки, който се улови в престъпление, а върху вюрцбургския епископ, който бил известен със своето красно­речие, било възложено силно да порицае провинилите се за нарушението на клетвата и мира й настоявал в своите речи да бъдат спазвани всички божии закони и светски заповеди. Освен това, като опитен и предпазлив пълководец, Фрид­рих I все пак намерил за необходимо да реорганизира цялата си армия, която той разделил на четири големи отряди с определени началници и знаменосци; всеки от тия отреди представял отделна бойна единица, винаги готова за всякаква изненада.

След като били изпълнени тия разпоредби, от Ниш на 30 юли Фридрих I, след като се простил с своите приятели, сръбските жупани, заедно с кръстоносната армия продължил пътя си напред през неравни и мъчни горски пътища; кръстоносците и тук се натъквали на барикади от дървета и камъни, но най-вече страдали от засадни и неочак­вани нападения и от стрелци-разбойници, които, скривайки се в гъстите хръсталаци покрай главния път, поразявали с отровни стрели невъоръжени и пътуващи непредпазливо кръ­стоносци; обаче много от тях били уловени и получили заслуженото наказание чрез обесване. Пасавският епископ Дитполд в писмото си за тоя преход разказва следното:

„Във втория проход, който беше твърде много укрепен с камъни и дървета и от природата на самото място, бе се събрало голямо множество разбойници и крадци, както бе заповядал браничевският управител, който ни бе изпреварил лукаво; това много затрудни хората на швабския херцог, който водеше първия отред. Сетне, като нападнаха нашия отред и оня на меранския херцог (Бартолд IV), те нараниха някои, като им отнеха голяма част от багажа. Веднъж привечер ние със споменатия вече мерански херцог с около двайсет рицари вървяхме напред, като пазехме последните от групата; но внезапно двамата синове на един воевода на тая област почти със сто другари, като ни нападнаха мъжки и смело, дълго се сражаваха с нас с мечове и копия. Но ние с божия помощ ги обърнахме в бягство, така че повече от 40 ранени се изпокриха в скривалища, и ние след това като събрахме там 24 от тях докарахме вързани за опашките на конете в нашия лагер и там накарахме да ги обесят за краката „по вълчи начин“. В споменувания тук воевода тряба да се раз­бира някой местен воевода болярин — първенец българ­ски, чиито владения, вероятно, са пострадали от нападе­нията и грабежите на рицарските служители и фуражирите. Че това са български организирани чети от местното насе­ление, които имали назначение не толкова да пакостят на кръстоносците, колкото да отбиват техните нападения и грабежи, се види от следния случай, който ни предава Ансберт.

„Знаменитият швабски херцог, който предхождаше бащата — император със своите отреди от шваби и баварци. .. избил чрез безчестно обесване твърде много раз­бойници уловени измежду българите“. В такива всекидневни сблъсквания кръстоносците изтребвали нападащите „неприя­тели гърци“ със страшни кланета, но при все това останалите злосторници, отстранени по склоновете на планините, ги без­покоили, докато минавали през цялата българска гора, с нощни грабежи, но зато пък и те били безжалостно изби­вани от кръстоносцит.

На 13 август кръстоносците пристигнали пред гр. Стралиц (Средец), в който те не намерили не само никакъв приятелски прием, но и никакви храни и други потреби, въпреки дадените обещания от Иван дука и от севаста Алексий. „В Средец, пише еп. Дитполд, не намерихме почти никакъв човек, тъй като по заповед на браничевския управител хората от тая област бяха избягали в планините и бяха отнесли с себе си съестните припаси; там войската поради липса на вино начена много да слабее“.Още след потеглянето си от Ниш кръстоносците вече разбрали, че те ще срещнат съпротива от страна на ромеите. а пък появяването на разбойници ясно показало, че тяхното пътуване не ще бъде безопасно и самите те ще бъдат изложени на разни изненади. Поради това, докато Фридрих 1 Барбароса следвал с главното кръстоносно ядро по главния път Ниш — София—Пловдив,  някои от съюзниците му бивали изпращани от двете страни на главния път със задача, едно, да отбиват „разбойнишките шайки“ и ромейските войски, ако такива случайно се появят странично, и, друго, да си набавят храни и всичко друго необходимо. Такъв един отред бил образуван от австрийските кръстоносци начело с пасавския епископ Дитполд, далматинския и мерански херцог Бертолд и адвоката Фридрих от Берг, настоятеля на Пасавската църква и на манастира М олк, когото Ансберт приброява към по-първите (primores) и по-знаменитите (celebriores) участници в третия кръстоносен поход.

Когато на 14 август император Фридрих I Барбароса с войската потеглил на изток по новия път за Пловдив,  отредът на бергския адвокат Фридрих под влияние на голямото разочарование в Средец взел юго-западна по­сока. През Владайския проход-вододел нашите кръсто­носци насочили пътя си покрай Перник и Земен към Велбужд (сег. Кюстендил), които били недостъпни за тях по­ради своята непривзимаемост , и оттам движейки се в същата посока, те дошли до малката крепост Градец при планина с същото име в Паланешко, северно от днешна Крива паланка, която представяла цветущите владения на местния болярин, „благоверен и твърде богат“, чийто дом с малка църква се намирали в самата крепост. Боляринът приел радушно рицарите, чрез което отнел у тях всяка причина да го ограбят. Обаче освободителите на гроба Господен не се постеснили да покажат своите нрави. В изображението на страшния съд, което обикновено се рисува в нартеката на западната стена на църквата, в случая в болярската църква, като обяснили дяволите, яхнали на грешниците, за гърци, възседнали кръстоносците, те намерили добър претекст не само да ограбят това цветущо и богато селище, но и да изгорят най-жестоко както църквата, тъй и болярския дом и най-безчеловечно да изколят немалко не­винни хора.

Докато пасавският епископ и далматинският дукс с своите хора били заети с ограбването и разорението на Градец, бергският адвокат Фридрих сам с своите пър­гави и смели войници, продължил движението си по-нататък напред (ulterius progrediens). По пътя си той трябвало да изкачи и прехвърли една планина, завзета от неприятели, които от горе търкаляли големи камъни и хвърляха копия върху него и войниците му, обаче той сполучил да ги над­вие и пръсне. Необезпокояван вече от никого, той навлязъл в една богата и плодородна област, на име Flachia — Влахия, която немного, т. е. недалеч отстояла от Солун. Тук под Влахия“ през даденото време (XII век ) не може да се разбира нито Струмица и Просек“, нито „околностите на Солун и Серес“, или северна Македония“, нито пък днешна Македония“, а само Акоминатовата μεγάλη Βλαχία, т. е. горна или северна Тесалия, защото и Ансберт, както и Никита Акоминат, нарича с името България“ северозападните и западните (Моравско и Софийско), а също  и югозападните (днеш. Македония) български земи. При такова значение на Flachia само по себе си се разбира, че и планината, която нашият бергски адвокат трябвало да прехвърли по пътя си за Тесалия под ударите на неприятелите, по никой начин не са могли да бъдат Родопите, нито на запад, нито на югозапад от тях , както обикновено се приема, защото той се е движил несъмнено по главния път , който пресича днешна Македония на юг: Скопие — Велес — Прилеп — Битоля — Кайляри – Кожани — Селфидже — Лариса, а друга някоя, каквито не една е срещал по пътя си, като, напр., Бабуна планина. Във Влахия или преди да влезе в нея, той се натъкнал,  както изглежда, на известна съпротива от местните жители, които Ансберт нарича бунтовници“ (rebelles), но и тях сполучил да надвие и дори избил някои от тях . Докато адвокат Фридрих се намирал във Влахия и заграбвал нужните му храни и други потреби, настигнали го отстаналите негови другари, пасавският епископ и далматинският дукс с своите хора, които, след като навлезли в страната, така също  заграбили немалко плячка.

„Когато след това, пише Ансберт по-нататък, реша­вали да потеглят (обратно), те срещнали (соб. „те имали идещ насреща си“ или „насрещу им се явил“) някого си жупана или сатрапа на България, който, след като повърнал на дукса един войник, пленен в България от насилието на разбойници, измолил от него (дукса) и от адвоката мир за себе си и за своята страна“. И тъй, Ансберт ни съобщава, че когато началниците на нашия отред, след като се награбили с изобилна и богата плячка, решавали да потеглят обратно от Влахия, за да настигнат отново другите кръстоносци и да се присъединят към армията на императора, при тях се явил „някой си жупан или сатрап на България“. Няма никакво съмнение, че последният сам се е нарекъл така пред тях, като дал византийското име на длъжността си „сатрап“, очевидно, с цел да посочи на своята широка и неограничена власт , а оттука и на високото положение, което той заемал. Обаче това име σατράπης е един от епитетите, които е носил наместник-управителят на България, както това изрично свидетелствува М. Аталиат, следователно тоя Ансбертов „жупан или сатрап на България“ не е могъл да бъде никой друг, освен тогавашният наместник на България, т. е. на днешна Македония, защото през XI и XII в. с името „България“ се наричали, както се каза, западните и югозападните български земи. Що се отнася до въпроса кой е бил тоя български жупан или сатрап, то Ансберт не го назовава по име; обаче между известните засега моливдовули (оловени печати) на българските наместници-управители има един (дошъл до нас в два екземпляра), който на опакото си носи следния надпис: [Κύριε, βοή]v(ει) τφ σφ δούλψ Λέοντι βέστη [χ(αί) κατ]επ[άνψ] Βουλγα­ρίας τφ Δριμu, τ. е. .Господи, помагай на твоя раб Лъв Дримис, вест и катепан на България“. Обикновено тоя молив-довул се отнася към края на Комниновската епоха или към началото на Ангелите. Ако това определение е вярно, то Ансбертовият „жупан или сатрап на България“ по време напълно съвпада с вест Лъв Дримис, катепан или наместник-управител на България от споменатия тук молив-довул. В полза на тая идентификация би могло да послужи и следното съображение. В текста на Ансберт се чете: quendam juppanum vel satrapam Bulgaria Когато българският наместник-управител е произнасъл името на своята длъжност κατeπάνος и я обяснил с известната на нашите кръ­стоносци дума σατράπης, последните, за които първата дума била непозната, поради еднаквото окончание — πάνος смeсили я с ζουπάνος — дума, твърде добре позната още от срещата им с сръбските жупани в Ниш. Поради това ние мислим, че думата juppanus — „жупан“ е попаднала в историята на Ансберт по недоразумение, и изразът трябва да се чете: quendam catepanum vel satrapam Bulgaria, защото съединителната частица vel = „или“ може да стои само между тия две имена, които означават една и същата длъжност, когато с името ζου πάνος, άρχιζούπανος Никита Акоминат и Ив. Киннам наричат само сръбския жупан или велики жупан, а Ансберт го нарича навсякъде comes или magnus comes.

При такова обяснение, кой е бил „българският жупан или сатрап“, а пък друго не може и да бъде, ако не ис­каме да фантазираме, явяването му при началниците на на­шия отред става напълно понятно. Когато се научил за бързото нахлуване на кръстоносци в Македония и за техните грабежи и убийства, без да ги дразни и предизвиква с оръжие в ръка, защото не е знаел,  дали не идат подир тях други такива грабители, българският наместник-управител ги настигнал във Влахия — Северна Тесалия и се явил при тях с предложение за мирни споразумения и по тоя начин да ги разположи, за да не бъдат тъй жестоки, когато на връщане ще минават пак през страната. За тая тъкмо цел той и повърнал на далматинския дукс войника- кръстоносец, който бил пленен в България, т. е. в днеш­на Македония, когато отредът минавал през там, и то едва ли от разбойници, а по-скоро от местното население —и затова той ги нарича rebelles-бунтовници,—което, както видяхме, на няколко места оказвало отпор. Предложението очевидно било прието, защото Ансберт казва, че жупанът или сатрапът „измолил от дукса и от адвоката мир за себе си и за страната си“, т. е. било сключено временно споразу­мение, съглашение. Обаче „измоленият мир“ надали е минал без никакви задлъжения от страна на българския наместник-управител. Понеже нашият кръстоносен отряд се бе отстранил твърде надалеч от главния път на об­щото кръстоносно опълчение и при това се намирал в една непозната страна и между едно население, враждебно настроено към него, то твърде правдоподобно се явява предположението, че българският управител се задлъжил да посочи на нашите кръстоносци най-краткия път към доли­ната на средна Марица, към Пловдив,  като ги снабдил и с водачи, които ги провели по следния приблизително път: от северна Тесалия (респ. от Лариса) на Сервия (сег. Селфидже) — Верея (сег. Караферия или Бер) през Яница (тур. Енидже-Вардар) и през р. Вардар северно от Солун (за­това Влахия се показала на нашите кръстоносци недалеч от тоя град), отдето преминали в долината на р. Стру­ма към Мелник-Неврокоп, по долината на р. Места и през Разлог и Чепинското корито стигнали при родопската крепост Баткун, при която те били изненадани с едно неочаквано нападение на ромейска войска от засада, може би, по предварително съобщение от местното родопско населе­ние за тяхното приближаване; но нашите рицари, макар и да били принудени на първо време да отстъпят, понеже отредът се движел разкъсаноо, обаче когато се събрали всич­ки, ромейската войска била съвсем разбита и в преслед­ването й били избити много души. След отблъскването на ромеите от Баткун нашите кръстоносци се спуснали в до­лината на средна Марица и по главния път пристигнали не по-късно от средата на октомври с. г. при Пловдив,  пред който още на 24 август Фридрих I заедно с кръстонос­ната войска се бе разположил на лагер.

Когато на 14 август главното ядро на кръстоносците потеглило от Средец по главния път за Пловдив и навлязло в планинската област , те се натъкнали по тесния път на барикади от отсечени стари дървета и на натъркалени големи камъни, а „някои стари крепости, паднали от старина — именно силата и защитата на цяла България — били стегнати с кули и бойници, казва сам Фридрих I в писмото до сина си Хенрих, против честта на Бога и на све­тия животворен кръст за наша гибел и на цялото християн­ство“. Когато стигнали при Ихтиманския проход (тъй наре- чените Траянови врата) императорът се научил,  че наблизо при изхода на прохода ромейска войска чакала навлизането им в тракийската равнина, Фридрих I, като взел с себе си добре въоръжени конници и в лагера оставил част от войската, преминал прохода и унищожил с огън всички барикади и пречки; ромейската войска, щом забелязала рицарите, веднага обърнала тил и си отишла, „като съобща­вали гърците, пише Ансберт, че те в бъдеще никога няма да се осмелят да очакват пристигането на нашите. Това ще да са били несъмнено отредите на протостратор Мануила Камица, племеник на Исаак II, и на доместика на запада Алексий Гид, на които ромейският император, според думите на Никита Акомината, който тогава управлявал Плов­дивската област и водел описа на имотите там, заповядал да следят за кръстоносците и от засади да ги нападат, щом се пръснат да събират сено и храна. След това Фридрих I се върнал в лагера и дадена била заповед, кръстоносците да преминат през прохода и на 20 ав­густ те слезли в тракийската равнина — в „земя на име Църквица, която изобилствувала с лозя и всички блага, и в която всяка нужда на войската била премахната по бо­жия милост, тъй както умореният застана под сянка, а жадният — при извор“. На 24 август кръстоносците се приблизили до Пловдив,  „град твърде укрепен както от при­родата на мястото, тъй и от работата на изкуството“, и пред него разпънали своите палатки. Градът обаче те намерили съвършено празен и твърде богат, но „напуснат от ромеите от страх пред нашит“, забелязва Ансберт; обаче, по заповед на императора, те не влезли веднага в града, а останали няколко дена в лагера отвън стените.

Бързото напредване на кръстоносците най-сетне изплашило Исаак II Ангел,  който поискал вече да почне преговори с Фридрих I за мирното преминаване на армията му в Мала Азия. Затова той изпратил нарочен пратеник някой си пизанец Яков с писмо до Фридрих, придружен от един маджарски граф, Лектофор (Lectoforus), който бил член от пратеничеството, изпратено в Цариград още в началото на 1189 год. заедно с Иван Дука. Те пристигнали в Плов­див преди кръстоносната войска, и маджарският граф, като продължил пътя си насреща й, настигнал я, когато тя по­чивала още при Църквица (21.VIII), а Яков пизанец останал в Пловдив да чака пристигането на императора. Там още графт разказал на императора и на князете за окаяното положение на членовете от първото пратеничество, а именно, че докато кръстоносното опълчение се намирало още в Маджарско (т. е. наскоро след пристигането на пратени­чеството в Цариград), ромейският император заповядал,  императорските пратеници, които били изпратени „за благото на мира и приятелство“, да бъдат обявени за пленници и, ограбени и подложени на всякакви оскърбления, били хвърлени в тъмница. Това Исаак II направил,  според думите на Ансберт, „за позор на кръстоносната войска и на цялото християнство и за угода на своя приятел и съюзник султан Саладин, неприятеля на кръста и на всички християни“. Пора­ди това цялата войска се възмутила от постъпката на ромейския император и възроптала против нея, защото тя била „против правото и обичаите както на всички народи, които служат на християнската вяра, тъй и на варварските“, и „оттогава свободно се грабяха благата на ромеите, а остатъците се унищожавали“, а пък Фридрих I право пише, че оттогава кръстоносната войска не престана да опустошава и да превзема градове, крепости и села“.

На другия ден след пристигането на кръстоносците при Пловдив (25 август) в лагера им се явил споменатият пратеник на Исаак II, пизанецът Яков,  и му връчил писмо от своя господар до Фридрих I Барбароса, което било написано „с голяма надутост и съдържало, според думите на самия Фридрих I, еднакво заплашвания, ласкател­ства и коварства“. Какво е било собствено съдържанието на писмото, докато другите извори нищо не казват за него, само писмото на еп. Дитполда ни го съобщава. „И тъй, споменатият цар (Исаак II Ангел), като се наричаше гордо и нахално божи ангел,  и извор на нашата вяра, и римски им­ператор, дигаше доверието си от нашия господар-императора, като казваше (разб. в изпратеното писмо), че е научил от донесението на френския и английския крал и на браничевския управител, какво господар-императорът бил влязъл в Гърция с намерението, щото, след като изтреби и изкорени гърците, да предаде това царство във владения на сина си, швабския херцог. Освен това заяви, че прия­телството, което чул,  че било свързано между господаря-император и великия жупан, било за него твърде важно и подозрително. Все пак прибавил,  че ако господарят-император би му доброволно дал заложници от войската, той би му позволил преминаване през пролива св. Георги и пазар, както бе уговорено. На това отгоре каза, че иска да се пре­даде на негово разположение половината от земята, която нашата войска би завладяла от сарацините. Господарят- император и князете, като чуха това, макар и да бяха много раздразнени, все пак отговориха според времето и мястото вежливо и мъдро, като казаха, че когато получат пратениците си, които били измъчвани, ограбени от вещите си в това време, за обида и присмех на Саладиновите прате­ници, позорно и нечовешки третирани, хвърлени в нечистотиите на затвора, — би могъл да ги намери благосклонни за волята си, съгласно с чест та на Бога и империята“. Как е било отговорено на Исааковото писмо — писмено ли, или устно по пратеника на цариградския император, западните извори не казват; обаче Никита Акоминат, който нищо не говори за писмото на Исаак II до Фридрих I, съобщава, че последният намерил за нужно незабавно след пристигането си при Пловдив да пише на протостратор Мануила Камица и да му обясни, какво напразно ромеите забавят движението му напред и незаконно му заграждат пътя, защото нито по-рано, нито сега не е имал на ум нищо неприязнено или враждебно към ромеите, и своите условия спазва ненару­шимо. Протостраторът предал съдържанието на писмото му на своя господар, като го питал,  как трябва да се дей­ствува след това. От това известие, съпоставено с онова на Дитполд, би могло да се заключи, или че Фридрих I отговорил на императора не направо, а чрез протостратора, защото това, което Фридрих I обяснил на последния, не е нищо друго, освен отговор на обвиненията, хвърлени от Исаак II, както видяхме, върху германския император, или че Фридрих I е писал едновременно на цариградския импе­ратор и на протостратора, което впрочем едва ли е вероятно, защото пратеникът е донесъл писмо само от ромейския император, а Фридрих I едва ли би се унизил пръв да пише на протостратора, както излиза от думите на Никита; но и първата част на горната алтернатива не може да се счита за вярна, защото германският император, ако е отговорил писмено, е могъл да отговори само направо на ромейския император; тук има у Никита някоя бърканица.

Както и да било, но предложеното от Исаак II Ангел условие, за да се почнат преговорите по преминаването на кръстоносната войска в Мала Азия, Фридрих I и кръстоносните князе не приели, или по-добре, поставили друго едно ус­ловие — освобождението и възвръщането на първите им пра­теници. Между това на 26 август кръстоносците влезли в Пловдив и се настанили в него. Никита съобщава, че, ко­гато Фридрих I влязъл в Пловдив,  той го намерил съвсем празен, защото всички по-важни жители избягали от него; ако пък някой останал,  то това е бил някой сиромах, чийто имот се състоял в това, което той носел на гърба си, или пък някой арменец. „И наистина, пише Ни­кита, едни само арменци считаха пристигането на аламаните не нашествие на народите, а дохождане на приятели, защото те въртят с аламаните търговия и взаимно са съгласни с тях в твърде много еретически възгледи“. А според думите на Ансберт, в Пловдив кръстоносците намерили много удобства за войската. „И понеже преминаването през морето, пише той, беше отказано от гръцкия император, ние почнахме между това да се настаняваме в него като в собствен и частен дом, като събирахме гроздето на оная земя и го изстисквахме, а храните (fruges) изваждахме от изровените ями, и понеже това гостоприемство бе назначено за нас, всеки от нас си доставяше задоволство. В тоя град най-сетне ние прекарахме единадесет седмици (26.V1II-11.XI), защото „смълча земята пред нас“ (1. Макав. 1, з) и, тъй като Господ ги удържаше, „нямаше вече противник, нито пък спънки“ (3. Цар. 5, 4)1). Но едва ли Ансберт е тука прав.

След като получил отговора на Фридрих I и кръстоносните князе, Исаак II Ангел не само не приел миролю­биво да отговори, но и намерил за потребно да подбуди протостратор Мануила Камица по-силно да напада аламаните (германците) и дори го укорявал,  задето до тогава все още се съмнявал,  дали трябва последните да се затриват и изтребват, „когато те на отделни отреди излизат да търсят храни, и на широко пасящи стада насам-нататък се разпръскват с извънредно голяма надежда“. Така писал Исаак II Ангел,  защото около него имало хора, които про­рочески му внушавали, „какво Фридрих съвсем няма намерение да отива в Палестина, но всичкото му внимание е насочено към Цариград и няма ни най-малко съмнение, че той ще влезе в него през тъй наречената Ксилокеркска вратичка и че първом ще извърши страшни престъпления, а сетне ще изпита и съответното наказание според праведните съдби Божии“. Протостраторът пък, повинувайки се на царските заповеди, оставил без внимание писмото на Фридриха I и се заловил да причинява на кръстоносците все­възможни злини, когато фуражирите отивали да набират ма­териали. Веднаж, като взел със себе си около две хиляди отбрани конници, Мануил Камица имал намерение да се до­бере през нощта наблизо до Пловдив,  да заседне зад тамшните хълмове и сутринта да нападне фуражирите; при това той заповядал на обоза с прислужниците му, както и на другата войска, при която се намирал сам Никита Акоминат, да отстъпят оттам.

Но още преди да настъпи денят, кръстоносният щаб се научил от арменците, които се намирали в крепостта Прусин (то φρούριον τоν Προυσηνόν), дето собствено стояла на лагер императорската войска, за намеренията на прото­стратора. Тогава швабският херцог Фридрих, синът на германския император, като чул,  че ромейската войска се спряла твърде близо, на някакви три хиляди крачки от Плов­див и че не само е готова да нападне кръстоносците, но и скришно да наблюдава за войската им, избрал също  отбор войници на брой до пет хиляди (според Никита), „всич­ки оковани в желязо“ и още през нощта потеглил с тях, без да бъде забелязан нито от съгледвачите, нито от поставената стража и също  без да се срещне и с отбор­ния отред на протостратора, защото последният вървял близо към планината (към северните поли на Родопите), дето имало селища, пълни с съестни припаси, и се криел зад височините, като се стараел да не бъде забеля­зан от неприятеля; а кръстоносците пък смело вървели по път на равното поле, който водел право в ромейския лагер. Но, като не намерили в лагера никого и се научили, че войсковият обоз още предния ден надвечер заминал оттам, а отборният отред заминал,  за да нападне върху техните съплеменици, които отишли да търсят храна, кръ­стоносците.. без да чакат друго известие, обърнали конете, за да намерят ония, които те търсили. Неуспели още те да се спуснат от височинката, която се издигала до Прусинската крепост, и изведнаж неочаквано те се ударили с ромейската войска, която била заседнала тъкмо зад тая височинка. В завързалата се битка аланският отред, който бил под командата на Тодора, син на Алексий Врана, почти целият загинал, защото първ влязъл в бой с кръсто­носците; ромеите пък позорно се обърнали на бяг, обаче кръстоносците се нахвърлили върху тях отстрани, наранили ги със смъртоносни рани, от които повече от 50 заедно със знаменосеца си паднали убити. Сам протостраторът едвам сполучил да избегне плена, като три дена се губил по дру­ги разни пътища. Многома от разбитите се върнали в ла­гера без оръжие и без коне, които те изгубили през време на бягството. След това сражение ромеите престанали да нападат кръстоносците и се отстранили на доста значително разстояние до 60 стадии: докато кръстоносната войска се върнала в Пловдив,  ромеите отстъпили навътре в Родопите в областта Ахридос на почивка, като се грижили само, как да уцелят и опустошавали собствената си земя за прехранване.

След тая бляскава победа по общото решение на императора и князете възложено било пак на швабския херцог Фридрих заедно със сродника му меранския дукс Бертолд и с голяма избрана част от кръстоносната войска „да завоюва твърде богатия град на име Вероя (Veroi, сег. Стара Загора), владян от езичници и турци, поданици на ца­риградския император“, под които ще трябва да разбираме, очевидно, наемните ромейски войски, които са образували веройския гарнизон.  Когато един ден херцогът се приближавал до градските врата и нареждал войниците на отделни групи за нападение на неприятелите или за завоевание на града, изведнъж той видял въоръжени неприятели пред вратата, които наблюдавали кръстоносците, като че ли имали намерение да направят нещо велико и да им дадат сражение, обаче станало съвсем друго: „при шума на служителите и на младите войници кръстоносци, които с вик се нахвърлиха изведнаж върху тях, неприятелите позорно обър­нали тил и през другата врата на града, качвайки се по височините, в бягство потърсили спасение. Кръстоносците, след като завладяли града, намерили там храна и ечемик, брашно, вино, волове и овци в твърде голямо изобилие и множество разни дрехи, които събрали до пресита почти и като останали там четири дена, завърнали се при своите обременени с плячка“. След като се обезпечил със завземането на Вероя откъм североизток, Фридрих I, за да се избави от изненади от страна на отстъпилата в Родопите ромейска войска, изпратил своя маршал,  Хенрих фон Калден, „мъж опитен във война и неуморим през време на почивка“, да отиде по пътя на отстъплението. Най-първо той завзел „много укре­пената и прочута крепост Скрибенцион (Scribention)“, която не може да бъде друга, освен Станимашката крепост (сега наречена Асенева крепост), след като гражданите били неочаквано принудени да се предадат и да признаят властта на германския император. Тогава пак той завзел и „монашеския замък“, който се намирал над тая крепост и не може да бъде друг, освен днешният Бачковски манастир, защото игуменът произхождал от Hibernia вм. Hiberia, гр. Иверия, днеш. Грузия. Калден дори довел игумена при императора, „който любезно го задържал при себе си и се стараел да се отнася към него с неочак­вана почит ,“ а тия думи ясно показват, че кръстоносците в случая са се държали към манастира коректно. Едва ли може да се допусне, че кръстоносците са проникнали по същия път навътре в Родопите, защото те се боели, оче­видно, от засади. Поради това те обърнали главно внимание на крепостите в Пловдивско. Така маршалът на пасавския епископ и на меранския херцог с отряда на своя господар нападнал на някакъв си град на име Брандовей, жителите на който оказали голяма съпротива пред града, дето дали сражение, но не могли да издържат и се затворили в града, като хвърляли камъни и пущали стрели и по тоя начин отбивали нападателите от стените. Тогава кръстоносците об­садили града и пратили пратеник при своя господар да искат помощ; обаче, преди да дойде тая помощ, гражданите изпаднали в отчаяние, предали града и го предоставили на обсадителите пълен с блага, за което животът им бил пощаден.  По същия начин се предал на кръстоносците и „твърде укрепеният град на име Пернис. „Така в късо време, пише Ансберт, гореказаните три града и около десет кре­пости с цялата околна област завладя войската на Христа и на св. Кръст“. Всичките тия военни действия, чиято главна цел била да грабят градовете и селищата под вид на набавка на храни, дотолкова дотегнали на местното население, че то било принудено да потърси защита у императора и началниците на кръстоносците. „И тъй, пише Ансберт, арменци и част от българите, които населявали част от оная земя под данък (sub tributo) като дойдоха при господаря-император и при началниците на войската с пълно смирение и голямо изявление на молби и като изявяваха също  с клетва вярност и подчинение, измолваха сигурен мир за себе си и селата си на условие, че при Пловдив ще набавят за войската, докато тя пребивава там, пазар на стоки за продан (forum rerum venalium). Това те вярно извършиха”. Тия постоян­ни нападения с цел за грабеж не се забавили да се отзоват лошо върху моралното състояние на кръстоносната войска. Угрижен твърде много за това, Фридрих I, за да стегне по-добре дисциплината, разделил войската на групи по 50 души, над които назначил пентархи или петдесетници, които да ръководят както военните работи, тъй да изглаждат и всички възникващи спорове, без нарушение правото на императорския маршал. Също  така той учредил и един вид върховен военен съвет, състоящ от 60 души по­добри и по-благоразумни рицари, по съвета и решението на които да се извършват всички войскови дела; обаче практи­ката скоро показала неудобствата на такова голямо число съветници, и имлераторът ги намалил от 60 на 16 души.

 

Между това Фридрих I не преставал да промишлява за освобождението на своите знатни пратеници в Цариград, дето те гниели в затвора. Без да обръща внимание на над­менното и недостойно за римската империя посолство на ромейския император, той изпратил във византийската столица двама отлични рицари, след като получил уверение от някои ромейски началници за сигурността на живота им.

На тия двама пратеници било възложено да отхвърлят всички укори на цариградския император, отправени против германския нмператор: че последният никога не е давал като бенефиция на сръбския велик жупан, неприятел на Византия, който се бил срещал с кръстоносците при Ниш в България, нито България, нито никоя друга земя под ромейска власт, нито пък се е сговарял с някой крал или княз против ромейското царство; освен това на същите пратеници било възложено да напомнят на Исаак II за клет­вата, която била дадена от негово име от канцелара в Нюренбер, за сигурността на живота и за прехвърлянето (през морето) на Христовото войнство и как всичко това несправедливо било нарушено по всевъзможни начини и най-сетне да му напомнят и за извършеното безчестно, от векове нечувано дело по оковаването на Фридриховите пратеници. Както изглежда, това последното съставяло главната задача на пратениците, т. е. те трябвало главно да настояват за освобождение и отпущане членовете на първото пратеничество, защото и едното, и другото наскоро последвало. Големите военни успехи на кръстоносците, които се придружавали с ограбването и разорението на богата Южна България, а също  и завладяването и настаняването им въвъв всички главни тракийски градове и крепости най-сетне принудили Исаак II да промени поведението си спрямо германския император. След като задържал двамата пратеници под разни ви­дове забикалки и лукави измислици, така че те се отчаяли в завръщането си, той най-сетне освободил главните членове на първото пратеничество и другите рицари и ги изпратил с двамата пратеници при Фридрих I Барбароса. На 28 октомври при всеобща и преголяма радост на цялото кръстоносно войнство начело с императора и другите началници те били тържествено посрещнати в Пловдив.

„О колко изобилни сълзи от радост там се проляха възклицава Ансберт. Дори сам императорът не можа да се въздържи от сълзи, след като получи твърде желаните и много необходимите в Христовата войска мъже, отнети свръх очакване от връзките на смъртта и от гърлата на вълци“. С тях пристиг­нали и пратениците на ромейския император, именно „канцеларт на цариградския император и други четирма велможи, които ромеите обикновено наричали „севасти“.

https://www.youtube.com/watch?v=8tfyDLoUozY

 

На другия ден, 29 октомври, след тържествената среща в голямо събрание от князете, клира и рицарите освободените пратеници разказали „за жалката трагедия на своето позорно пленство, ограбване, гладуване, подиграване и разни охулвания и как гръцкият император към скръбта им прибавил и това, че заводните жребци (equos emissarios), които те имали за по-добри, дал на пратениците на сарацинския Саладин като подарък, а последните, като ги възседнали и пропускали насам-нататък, наклонявали ги над вратовете им за подигравка“. Освен това същите разказ­вали, че цариградският патриарх, „псевдоапостол“ в речите си към народа в празднични дни наричал „Христовите поклоници“, т. е. кръстоносците псета и обикновено проповядвал,  че всеки грък, който бил обвинен в убийство­то на десет души, ако убиел сто „поклоници“, щял  да бъде освободен от предишните убийства и оправдан от всичките си престъпления. След като били изслушани раз- казите на освободените пратеници, в събранието били приети официално и пратениците на ромейския император. Канцеларът му, след като произнесъл обичните в такива случаи поздравления, поднесъл на Фридрих I писмо от своя гос­подар. Самите пратеници обещавали на думи, разбира се, свободно преминаване през „Хелеспонтското море“ между градовете Абидос и Систос и отдавно обещания готов пазар и справедлива размяна на пари.

Поднесеното императорско писмо, според Ансберт, съдържало същите обещания, лукавщини и хитрини, защото, пише той, „коварният гръцки император отложил бе преминаването на Христовите поклоници за през зимната суровост; освен това той бил приготвил за нас, незнаещи и непредвиждащи, на три места засади от турци и своите кумани, тъй че под вид на недостиг на кораби на­шата войска при прехвърлянето, разделена отсам и оттатък, т. е. от двете страни на пролива св. Георги, да бъде на­падната с война, а пък гребците, обиколени от шлемовете на същите неприятели, да бъдат избити“. За всичко това кръстоносците узнали, според Ансберт, от своите пратеници и главно от арменците, които били, както видяхме, в услуга на германския император. Че наистина, Исаак II Ангел е кроил подобен план, се види от следните думи на Фридрих I в писмото му до сина му Хенрих от 16 ноември: „Най-сетне, наистина, след много посол­ства и хитрувания на пратениците (ромейски) изкусно той (Исаак II) предложи коварството, което бе намислил срещу наша милост още от по-рано, като ни предостави преминаване през суровата зима; и така, след като бяха отпуснати до нашата особа пратениците ни,  отново обещаваше сигурно минаване, изобилие от кораби, добър пазар, обикновена парична размяна“, и Никита споменува, че Исаак II, след като изменил отношенията си към кръстоносците, „почнал да се грижи за изпращането на аламаните на изток“; от което може да се заключи, че Исаак II, наистина, правил подобно предложение, но то било отхвърлено, защото веднага той пише, че като узнал,  какво Фридрих I „поради настъпването на зи­мата (това беше вече в ноември) отложил похода до пролет та, той пак се върнал към предишните убеждения“.

Впрочем на кръстоносците не било мъчно да разберат, че ромейският нмператор нямал никакви добри намерения, веднага след като било прочетено в събра­нието писмото му до Фридрих I. Още в адресната част на писмото Исаак II „погрешно и с обикновена надутост “ себе си нарекъл римски император, а Фридрих I титулувал не император, а само крал на Германия (regem tantum Alamannis). Това силно оскърбило всички слушащи, а германският император произнесъл към ромейските пратеници следната знаменита реч. „На всички, които са със здрав разум, е известно, че един е самодържец — римският император, както един е и общият отец, именно римският първосвещеник. Затова, когато аз спокойно държа скиптъра на римската държава повече от 30 години без противоре­чие от страна на всички крале или князе и съм миропомазан и издигнат в Римския град от върховния първо­свещеник с императорско благословение. Тая монархия моите предшественици, римски императори, славно ми повериха след повече от 400 години, защото от Константиновия град тя бе пренесена в старото седалище на империя­та, главата на свята, в Рим при акламацията на римляните и князете на империята, както и с решението (во­лята) на върховния първосвещеник и светата католишка църква поради бавната и безплодна помощ на цариградския император против тираните на църквата. Прочее трябва да се учудваме, защо моят брат и вашият господар, цариградският император, узурпира неподходящата и незаслужена от него титла и глупаво се слави с чужда за него чест, когато отлично знае, че аз и по име се наричам и по дела съм Фридрих, император римски и всякога август. Освен това в писмата си той ме поздравява с изрази на братско чувство, когато сам себе си изключава от братска вярност, дори и от християнското благочестие, — той, който плени моите верни и знатни мъже, Христови поклоници и означени със знака на светия кръст, без всяка вина и, ли­шени от своите неща, хвърли ги в затвор, с глад ги измъчи и разни обиди им причини. И тъй, ако той не възста­нови отнетото у моите пратеници и съответно не ги удовле­твори за нанесените без причина неправди и ако не ме по­здравява в писмата си с дължимата почит и с името римски император и не ни увери чрез най-избрани залож­ници за справедлив пазар и парична размяна и за сигурност в преминаването през морето, което се нарича св. Георги, — да не мисли по никой начин за друго, да изпраща било пратени­ци, било писма при нас. Нека прочее той знае без съмнение, че ние също  сме готови по божия милост да си пробием път с оръжие. Няма да скрия и това, че същият ваш господар с глупаво въздигане в предишното си пратеничество ми препоръчваше своята благосклоност , когато аз — цял свят е свидетел — не се нуждая от милостта на никой човек, а само на всемощния Бог и от посредничествата на добри хора пред Бога“. Ромейските пратеници били край­но смутени от тая реч и твърде малко имали какво да отговорят на всички тия упреци; но все пак ако и да се опи­тали с разни заобикалки и несигурни обещания да защитят своя господар, те не сполучили и се върнали в своя си безуспешно.

От изказаните в гореприведената реч на германския император категорични изявления и непременни условия се ясно види, че към даденото време (края на октомври и на­чалото на ноември) Фридрих I бе вдигнал всяка вяра във всички уверения и обещания на ромейския император, и особено под влиянието на пръснатите слухове за коварните намерения на Исаак II към кръстоносците при преминава­нето им в Мала Азия; за него било повече от очевидно, че кръстоносната войска ще може да мине през останалите византийски владения в Европа само със силата на оръжието и при това след като ги подчини под властта си и завоюва и самия Цариград, защото в писмото до сина си Хенрих от 16 ноември той пише: „И тъй, понеже е невъзможно преминаването ни през пролива св. Георги, ако не получим от цариградския император най-избрани и без всяко из­ключение видни заложници и не подчиним цяла Романия на нашата власт, като напомняме, настойчиво молим мъдростта на царското ти благородие, щото да изпратиш удобни на твое величие пратеници в Генуа, Венеция, Анкона и Пиза и в други места за подкрепа с галери и кораби, щото, като ни се притекат на помощ в Цари­град към средата на март, те по море, а ние от суша да обсадим града“; и по-нататък: „при това да не пропуснеш да пишеш на господин папата, щото да определи няколко проповедници в разни страни, които да подбудят бо­жия народ против враговете на кръста, особено пък про­тив гърците“. При такъв широк план на бъдещите дей­ствия Фридрих I почнал усилено да се приготвя.

Понеже настъпвала вече зима, то отначало решил да презимува в Пловдив,  а неговият син Фрид­рих, швабският херцог, да остане с по-голямата част от войската във Вероя (сег. Стара Загора), „докато пролетната то­плина прогони суровостта на зимния вятър“. Обаче на сви­кания военен съвет, който напълно одобрил плана за пре­зимуване в Тракия, било решено да се побърза да се за­вземе и гр. Одрин, като особено важен център в Тракия, чрез което значително ще се улесни и бъдещото нападение и завоевание на Цариград, а пък незасегнатата от кръ­стоносците област на тоя град би могла да достави и изобилна храна и плячка. Тъкмо когато се готвели да потеглят за Одрин, при императора пристигнал пратеник на маджарския крал Бела III с писмо, в което кралят под предлог, че не се позволявало да се върви напред, изисквал,  да не се откаже позволение на всички маджари, които участ­вува ли в Христовото войнство, да се върнат в отечеството си. Дали Бела III е направил това изискване по своя инициа­тива, или то е станало по натиск от Исаак II, и какво се е гонело с изтеглянето на маджарите-кръстоносци от Фридриховата армия, точно не се знае; според Ансберт, Бела III направил това, защото „той се явявал по-малко верен на господаря-император и на цялото Христово войнство, а пък към своя зет, гръцкия император, бил доброжелател и неуморим подбудител към погубване на всички наши, без да прецени дори, че и в Христовото войнство се намираше и знатнейшият му зет , блестящият швабски херцог, украсен превъзходно с знаковете на добродетели и благородство“; а пък, ако е мислел,  че с изтеглянето на маджарите-кръстоносци ще ослаби значително Христовото и на св. Кръст войнство, то, според Ансберт, то няма да почув­ствува след това никаква загуба. Но Фридрих I отложил въпроса за връщането на маджарите, защото тъкмо в това време бил зает с потеглянето на войската от Пловдив и главно обмислял въпроса за положението на тоя град, да не би, ако той остане съвсем празен след изтеглянето на цялата войска, отново бъде завладян от враговете. Затова за запазване на Пловдив били избрани и оставени там пе­тима епископи, а именно, лютихски, пасавски, мюнстерски, тулски и архиепископ тарентазиански с техните хора и други видни рицари с отбор опълчение, на които била оставена голяма част от багажа, товарни животни и заплатите на войската.

След като били направени тия разпореждания, кръстоносната войска начело с императора на 5 ноември излязла от Пловдив и поела пътя за Одрин, в околностите на който отново почнала да се събира ромейска войска. На тре­тия ден те стигнали в гр. Близи мосъ, дето останали цели седем  дена, защото Фридрих I с неголяма свита трябвало да се върне в Пловдив,  за да съобщи на оставените там негови защитници някои тайни работи. След за­връщането на императора те продължили пътя си и стигнали в Констанция. Тук Фридрих I разрешил на кръстоносците-маджари да се върнат в отечеството; от тях само трима барони останали в кръстоносната армия, а другите шестима графа заедно с всички други и с епископа на гр. Задар се върнали на 19 ноември. Оттам кръстонос­ците продължили пътя си напред, без да срещнат какъвто и да било отпор, при осветлението на цялата оная страна от пожарите на градове, паланки и села, защото ромейската войска безспирно отстъпвала. Когато последната дошла в Одрин и видяла, че не може да направи никаква остановка, гражданите били дотолкова силно изплашени и, без да могат да вземат или да поведат нещо с себе си, веднага напуснали града; от тях една част отишла към Цариград, а друга — към Димотика (Dimothicon). На 22 ноември кръстносците безпречно влезли в Одрин, който заварили съвсем празен, дето те намерили в изобилие всичко необ­ходимо за живеене и се настанили за зимуване. Почти едно­временно регенсбургският епископ Конрад, поддържан от друг един рицар, регенсбургски гражданин, завладял близката крепост Проватон (Probaton), сев.-изт от Одрин при днеш. село Провадия, с пристъп, понеже ромеите най-сетне се обърнали в бягство, и оттам незабавно набрал голяма и богата плячка от всичко необходимо както за себе си, тъй и за своите другари. На 24 ноември паднал и добре укрепеният и защищаван от силни и смели кумани и ромеи град Димотика (Timoticon). Тоя град бил силно нападнат от швабския херцог, сина на императора, но срещнал силен отпор от страна на защитниците му, които се опирали главно на природно укрепения град и на своите сили. Обаче един смел и храбър рицар, Хуго от Вормс, сполучил да се изкачи на градските стени и, последван от други такива храбреци, нахвърлили се върху враговете и, като разбили градските врата, впуснали в града другарите си. Макар кръстоносците и да нямали много човешки жертви, все пак те постъпили твърде жестоко с всички, които намерили в града: освен децата и жените те изклали на брой повече от 1500 души. Тая жестокост, според Ансберт, произлизала не само от силния отпор на гражданите, но и от това, че димотичени предложили на кръсто­носците бъчва с вино, в което била пусната силна от­рова. Но за чудо, отровата не подействувала на кръстонос­ците, а само на местните жители, в което Ансберт вижда благоволение божие към първите. Един рицар познал в града три свои коня, които му били отнети в България на­сила от разбойници. Също тогава била завзета от столника и виночерпеца на императора и крепостта Никица (Nikiz, нар. Никея или Малка Никея, сег. Хафса), околното население на която произвеждало „отрова или упойка“, т. е. мак и опиум, дето също така бил направен несполучлив опит за изтравяне на кръстоносците. „Сега се разбра от нашите, завършва Ансберт, че от встъпването ни в България и сетне често ни е била приготвяна отрова, но с божия милост тя за нас била превръщана в благо“.

След като окончателно се утвърдил в Одрин чрез завоеванието на близките около него крепости, Фридрих I поискал да се обезпечи от страна на своите славянски съ­седи. Когато в края на м. юли през времето на преговорите на Стефан Неман с Фридрих I български пратеници се явили в Ниш с писма от Калопетър, брата на българ­ския цар Асен I, в които той предупредително поздравявал германския император и предлагал сигурна помощ против неприятелите, т. е. против ромеите, Фридрих I то­гава отговорил,  както и на сърбите, резервирано, защото все още не знаел,  как ще се развият по-нататък отноше­нията между кръстоносци и ромеи; сега обаче, когато войната с Византия за него ставала неизбежна, за да може да про­дължи пътя си по-нататък, Фридрих I Барбароса не се забавил да влезе във връзка с българските царе, за да осигури обещаваната по-рано военна помощ. Еп. Дитполд в споменуваното вече няколко пъти писмо от 11 ноември между другото пише: „Власите са с нас“. Тук под „власи“, съгласно с тогавашната терминология, се разбират българите от освободената в 1187 г. Северна България, а това ясно показва, че водачите на българите, Петър и Асен, зорко са следили за всички действия на кръстоносците в Тракия и, както изглежда, отрано влезли в преговори с Фридрих I, за да запазят своите владения там. Така, откак кръстоносците се бяха настанили в Пловдив и особено след завоеванието на Вероя, никакви кръстоносни отреди не се по­явили по-нататък към изток в Северна Тракия, в областта Загора или Загоре, която вече влизала в пределите на новопрогласеното от 1187 год. българско царство с център Търново и то в дела на Петър; техните действия бяха насочени главно в южната част на Пловдивската област, а сетне и южно от главния път към Одрин.  Само в тоя смисъл,  според нас, трябва да се разбират и думите на еп. Дитполд „власите, т. е. българите от освобо­дена България, са с нас“. И в дадения момент Фрид­рих I тъкмо въз основа на тия постоянни връзки поискал да си осигури обещаната от българските водачи военна по­мощ.

Със същата цел Фридрих I се обърнал и към сръб­ския велик жупан.  Ансберт ни разказва следното: „Между това, докато ние, разположени всред неприятели през няколко седмици, не чувахме никакво известие за положението на нашите съюзници и поклоници, които оставаха при Плов­див,  господарят-император, след като се посъветва, делигира далматинския херцог, холандския граф и Фридрих, адвокат Бергски, и някои по-видни рицари с 1200 души въ­оръжени съюзници, и ги назначил за Пловдив на 7 декември, да докарат нашия багаж заедно с колата и товарните животни (somariis), едно, за да доведат с себе си в Одрин всички останали там наши съюзници тъй сигурно с цялата покъщнина, че, след като се съедини войската, да се побърза негли с решението за по-нататъшно пътуване на поклониците на животворния кръст, и, друго, да поговорят приятелски при входа на българските клисури (in introitu clusarum Bulgarlie) с великия сръбски жупан относно вой­ската, която трябва да се изпрати нам на помощ против Цариград, ако случайно му (на императора) се обяви война“. И тъй, на далматинския херцог Бертолда и на неговите дру­гари било възложено да отидат от Пловдив при входа на българските клисури, т. е. на Траяновите врата, значи нейде при днеш. Ихтиман (среднов. Щипоне) и там да на­реди среща с бъдещия си сват Стефан Неман, за да уговорят количеството на помощната войска, която трябвало да се изпрати от последния на кръстоносците против Цари­град, съгласно с обещанието на великия жупан през месец юли в Ниш, като при това Ансберт бележи, „ако слу­чайно се обяви война на императора“, защото за него миролюбивият Фридрих I не може да бъде нападател, какъвто той в дадения момент се готвел да бъде. И тъй, обръщанията на Фридрих I и в България, и в Сърбия трябва да се отнесат към първата половина на м. декември.

Между това сношенията между Одрин и Цариград не се прекъсвали. Макар и да имал успех във войната про­тив цариградския император, която тоя глупаво навлякъл на себе си, Фридрих I, според Ансберт, „помнейки обаче чи­стосърдечното намерение против нападателите на светия град Йерусалим, обхванат от голяма досада поради без­плодното протакане на нашето изгнание в Гърция (Византия), тъй като той от дън-душа се отвръщавал от про­ливане на християнска кръв, но която щяло-нещяло трябвало да се пролива в тия опасности“, — се обръщал с писма и чрез свои пратеници към Исаак II, щото тоя, понеже до тогава несправедливо постъпвал спрямо предишните пра­теници, „да даде уверение относно мира и безопасността на пратениците, на които от двете страни бъде възло­жено да сключат мир. Ако той (Исаак II) държи на това, след като съгласието между единия и другия императо­ри бъде възобновено и бъде известено чрез избрани заложници за преминаването и пазаря, нека Христовата войска продължи пътя си мирно от неговата земя и да върви напред със силна ръка за освобождението на земята на взаимното обещание“. При големите военни успехи на кръстонос­ците, които в своето движение все повече се приближавали към столицата, като всичко ограбвали, и при слуха за съюзните им сближения с българи и сърби, Исаак II Ангел разбрал всичката безсмисленост на своята дотогавашна упоритост, „тъй като той видял,  че неговата земя и градове, бидейки не в състояние да се противопоставят, ще бъдат опустошени от кръстоносците“, най-сетне възприел предло­женията на германския император. Тогава от Цариград при­стигнали в Одрин на 24 декември двама пратеници, пансеваст Евматий Филокал и пизанецът Яков,  които, след като били дадени най-избрани заложници, заявили, че без съ­протива и забава ще сключат мир и съгласие. Но, когато да се приемат окончателно и да се подпишат уговорените условия на мира и приятелството, ромейските пратеници решително се отказали от някой договорни точки от твърде голяма важност. Възмутени от това поведение на ромеите, Фридрих I и князете унищожили мирния договор и изпра­тили пратениците на ромейския император с обявяване на война.

Докато вървели тия преговори, българският цар Петър, който добре е бил запознат с отношенията между Фридрих I и Исаак II, преценявайки важността на момента за германския император предвид предстоящата му война, поискал да го експлоатира в полза на българската дър­жава. Затова в отговор на запитването на Фридрих I чрез пратеници, му съобщил,  че в началото на пролетта (1190 г.) ще изпрати 40 хиляди души власи, т. е. българи, и кумани, които владеят лък  и стрела, като в същото време го настойчиво молил,  „да му бъде възложена от него (Фридрих) императорската корона (диадема) на гръцкото царство“. Обикновено това последното изречение се разбира буквално, какво наистина „Петър при убедеността, че Византия ще бъде сломена, поискал от Фридрих, щото той да предаде нему византийската императорска корона“. Би било крайно наивно, ако допуснем, че такава мисъл е могла да мине през главата на Петър през 1189 год., когато междудър­жавното положение на свободна България било крайно неопределено. Възобновата както на политическата самостойност на българите чрез избиране и коронясване на свой цар в 1187 г., тъй и на църковната им независимост чрез учредя­ването на търновската архиепископия, станала, както показах­ме на друго място, самоволно не само без съгласието, но и без знанието на византийското правителство и на цариград­ската църква. Освен това в Цариград са знаели несъм­нено за преговорите и сближението на българските царе с кръстоносците и техните водачи; и в едното, и в другото там виждали явно нарушение на мирния договор от 1187 год., а пък с предложението на Петър в 1189 год. за една 40-хилядна армия против ромейския император българските царе ставали вече открито в редовете на византийските вра­гове. За да предупреди всякакви претенции и противодействия от страна на Византия, Петър сега се обърнал към Фридрих I с просба да получи от ръката му .императорската корона на гръцкото царство“, което не може, както се каза, да се разбира буквално, а значи според нас, Петър искал  германският император да признае царското достойнство на българския цар, което по значение и сила да го приравнява с ромейския император, а чрез това се узаконявало и независимото междудържавно положение на възобновената бъл­гарска държава, — признание, което при настаналите враждебни отношения той не е могъл да очаква от Исаак 11 Ангел,  който е гледал на Петър и Асен като на най-големи и опасни врагове, както ще видим по-нататък. Едва ли трябва и може да се свързва с тая просба на Петър някаква васална зависимост спрямо германския импе­ратор, защото императорска корона са могли да носят само съвършено независимите господари. Че в тоя смисъл трябва да разбираме разгледваното известие на Ансберт и на Historia peregrinorum, ще ни покаже отговорът на Фридрих срещу предложението на Петър. Ансберт пише: „Господарят-император отпрати от себе пратеника благосклонно според обстоятелствата и на Калопетър отписа угодливи (приятни) работи“. Ако в първата половина на горното изречение видим една прикрита форма за приемане на воен­ната помощ, и то „според обстоятелствата“, т. е. ако стане нужда, то от втората половина става явно, че Фридрих I отговорил писмено на Петър по неговата просба с „угодливи работи“, които само са гъделичкали честолюбието му, но в какво се е заключавала тая угодливост , не се казва. Нещо повече ни дава Historia peregr., дето четем: „Императорът обаче даде на неговата просба приятелски и угодлив отговор според обстоятелствата, макар и да беше зает с друга грижа и с по-голямо безпокойствие за извършване на начертания път. Защото много повече той желаеше да се притече на помощ на отвъдморските страни и да види бла­гата на Иерусалим, отколкото с бавенето си в Гърция да защищава чужда нему държава“. Макар тук да се говори само за отговора на Фридрих I на просбата на Петър, но несъм­нено тоя отговор се отнася и до предложението му за военна помощ, защото едната, и другото са били тясно свързани. И тъй отговорът, според Historia peregr., бил приятелски и угодлив,  но и тук се прибавя „според обстоятелствата“, от което става ясно, че отговорът не е бил категоричен, „защото, обяснява се, той (императорът) много повече желаел да се притече на помощ на отвъдморските страни и да види благата на Иерусалим, отколкото с бавянето си във Византия да защищава, да спасява чужда нему държава“. Тук под „чужда нему държава“ може да се разбира само българската държава и, ако Фридрих I трябало да я защищава, да я спасява, изпълнявайки просбата на Петър, то трябва да се приеме, че сам Петър му е изложил причината,—неопределеното и непризнато междудържавно по­ложение на българската държава и е искал да получи от ръката му императорска титла, т. е. да признае царското достойнство на българския цар, чрез което би се узаконило и междудържавното положение на държавата му. Фридрих I обаче, макар и да намирал,  може би, правота в искането на Петър и в това отношение той се изказвал благосклонно и благоприятно, понеже наистина е искал да се възползува от предлаганата военна помощ, все пак предвид на важността на самото искане и свързаната с него отговорност той се сдържал да даде категоричен отговор и поставял всичко в зависимост от обстоятелствата. Но и при такъв неопределен отговор Петър и Асен не губили надежда, че ще могат да постигнат крайната си цел, поради новата промяна в отношенията между кръстоносци и ромеи.

След дръзкото отхвърляне на мирния договор и прекъсване на преговорите от Коледа кръстоносците възобновили своите грабежи в незасегнати дотогава области. Херцог Фридрих, който бил главно зает с доставката на фураж и храни и затова бил наречен „на мила и проста шега економ или доставчик на войската“ през дните, в които било българското пратеничество в Одрин, с прислужниците на войската заминал от Одрин, придружен само с триста съюзници рицари, и смело преминал през Македония (южна днешна Тракия) и завладял град Кулос и други два града, чиито имена Ансберт забравил,  след като ромеите избягали, а оттам се спуснал към морето, без да срещне някакъв отпор и мощно нападнал град Менас (сег. Енос при устието на Марица), „който е обиколен отвсякъде с море, освен един само достъп; гражданите избягали на кораби, а той откарал оттам нечувана (famosam) плячка. Всички тия градове, щом ги завземал,  херцогът скоро напущал,  „защото, обяснява Ансберт, ние нямахме в Гърция постоянен град (Евр. XIII, 14), а въздишахме за оня Господевия Иерусалим — фигуративно небесния Иерусалим“.

Не след много подир завръщането си в Одрин, херцог Фридрих в трети поход с военен отред потеглил „към една гъста гора и твърде укрепена от планин­ската природа на мястото, отдето кръстоносците бивали обръ­щани в бягство със стрели като дъжд от скритите в горите и били обирани, и, като изгонил било със стрели, било с мечове жителите на ония места, получил оръжието на мнозина, награбено там от кръстоносците, и откарал със себе си не малка плячка“. След това жителите на същите планини и гори чрез пратеници се обърнали към императора и молили мир занапред за себе си и за своите, като обеща­вали пазар на неща за продан, непрекъсната предпазливост спрямо злоумишлениците-кръстоносци и помощ на войската; при това те върнали на императора 18 коня, които били откарани от тях “. Предвид на обещанието им на пазар от всичко необходимо Фридрих I изпратил при тях за сигурността на пазаря един игумен грък от Одрин заедно с един слуга, императорски куриер, които обаче още през първата нощ били най-жестоко обезглавени „от придошлите врагове“. „Жителите на горите уловили знаменосеца на тия врагове и го обесили на бесилка, а на другите останали поставили за­сади, желаейки чрез него да покажат на кръстоносците, че чрез това те снемат от себе си и от своите подозрението за смъртта на императорските пратеници“. Предавайки тоя разказ, Ансберт не дава никакво географско название, нито дори определя посоката на това нападение; обаче като се вземе предвид планинската и гориста местност , трябва да се предположи, че действията са ставали в Родопите, където херцог Фридрих навлязъл,  може би, нагоре по долината на р. Арда; ако това предположение е приемливо, тогава в жителите на същите планини и гори ще трябва да видим родопското българско население, което Ансберт строго раз­личава от „придошлите врагове, т. е. ромейски войници. Затова това население моли за мир за себе си и за своите отделно и иска да покаже, че то не държи с „враговете“, т. е. ромеите и е готово да защищава интересите на кръс­тоносците. Но отначало родопското българско население се показало враждебно, защото то изтребвало с стрели като проливен дъжд всички кръстоносни отделни отреди, които са прониквали в неговата област по плячка; но, очевидно, то е следило за промените в отношенията между кръстоносци и ромеи и според тях се е държало спрямо първите, както е било в случая.

Всички тия нападения на кръстоносците за грабежи и безчинства, за част от които Ансберт споменува в своята „История“, и при Одрин, както и при Пловдив,  много лошо се отразили върху морала и дисциплината на кръстоносната войска. „Цялата войска, пише Ансберт, се преизпълняше с плячката от самите врагове гърците и поради това изобилствуващите наслади и продължителното празно стоене доста­вяха на повечето разпалване на пороците, а оттука, според известното поетическо изречение: „любовта към монетата расте, според както самите пари растат“ (Ювенал 14,139), тогава в сърдцата на многома зацарува алчност за из­вънредна раскош поради грабежите и убийствата и под необходимото своеволие, за принасяне на съестни припаси промъкна се обща почти у всички и повече, отколкото е необ­ходима, злоупотрябва с плячкосване, а от неумерената любов  „да имат“ привързаността и предишната справедливост у многома от нашите както при Пловдив,  тъй и при Одрин, охлад и това, което, по-рано в Христовата войска бодърствуваше — вярност и съгласие, заменени от алчността и нейната дъщеря завистта, в многома вече закуца, а някои дори от простия народ, опиянени от обяда на разкоша, позорно се опетниха“. Император Фридрих I, както и всички князе-военачалници били много огрижени от това разложение на войската и прибягвали към всевъзможни средства, дори и до смъртно наказание, за премахване на това отслабване на дисциплината и за повдигане на религиозното настроение, особено се стараели морално да въздействуват.

Докато Фридрих I Барбароса и неговите военачалници били завзети с тия важни въпроси, новата промяна у цариградския император към него му облекчила разрешението им. Исаак II Ангел,  виждайки пред себе явната гибел на държавата, защото всичко на полуострова се бе вдигнало против нея, най-сетне облагоразумял. Към края на януари в Одрин се представили пред императора предишните двама пратеници негови, пансеваст аколут Евматий Филокал и пизанецът Яков,  и му заявили, че техният господар е готов да изпълни всичките желания на германския император, а именно, той молил за мир, обещал пазар на предмети за продан и нужното количество кораби за преминаване на Хелеспонта и свърх това обещание за удостоверение и сигурност потвърдил,  че ще даде знатни заложници. Германският император приел благосклонно ромейското пратеничество; но поради по-ранното непостоянство на Исаак II в преговорите, той изпратил в Цариград заедно с него Бертолда от Кунигсберг, Маркварда Анвайлерски и Маркварда Нойенбургски, императорски Кйттегег, които да разузнаят, доколко са истински обещанията, и да установят окончателно и напълно условията на мира.

Между това ония части от кръстоносците, които бяха оставени в Пловдив,  потеглили от тоя град на 15 януари с целия обоз съгласно със заповедта на императора, но от омраза към ромеите с пожар съвършено унищо­жили тоя град; други пък насочили пътя си към Вероя, който те предали на „отмъстителни пламъци“, след като съ­брали предварително достатъчна плячка. Всички след това се събрали в Констанция, дето чакали да ги настигне далматинският херцог Бертолд със своите другари след сре­щата (colloquio) с великия жупан. Но тая среща не се състояла, защото Ст. Неман бил зает в това време с големите разорения на българските градове (grandi labore et bello in Bulgaria) от Средец до Призрен: крепостите Перник, Землян (сег. Земен), Велбужд (Кюстендил), Житомиск (развалини при Пастуха между Кюстендил и Дупница), а също  и Стоб на р. Рила и затова, когато дошъл на уго­ворено място, той намерил вмясто него само пратеник, който съобщил,  че великият жупан е готов да изпрати една войска от 20 хиляди души; заедно с него настигнал другарите си в Констанция на 21 януари 1190 г., отдето, дви­жейки се към Одрин и пристигайки в различно време, най-сетне на 5 февруари цялата кръстоносна войска на Фридрих I Барбароса се събрала наедно.

През всичкото време, докато вървели преговорите в Цариград, сблъскванията на кръстоносци с ромеи не преставали. Така на 1 февруари 1190 г. неуморимият швабски херцог нападнал на гр. Аркадиопол (Archadinopojim) (сег. Люлебургас). Макар кръстоносците и да намерили града изпразнен от войници и от всички необходими за живота неща, все пак някои от тях намерили там много вино и храни и ги отнесли на своите другари. Ансберт съобщава още за много такива сблъсквания, които се отличавали с не по-малки жестокости от по-раншните. Така между другото той съоб­щава, че един отред начело с вюрцбургския епископ и графовете на Салм, Вид и Спанхаим, като потеглил „в посока към земята на българите, т. е. към бъл­гарските владения в Северна Тракия, завоювал два града, напустнати от неприятелите, и трети със силата на оръжието с много кръв  на повече от 5 хиляди убити, а едина от тях опожарили“. Също  така друг един отряд начело с абенбергския граф и познатия нам Фридрих, адвокат Бергски, най-враждебно настроения към враговете във войската на св. Кръст, като се насочил в южната страна, произвел страшно клане на хора и откарал богата плячка“.

Дали всички тия опустошителни нападения са били предприемани от кръстоносците, за да имат известно влияние върху вървежа на преговорите за мир, които в това време се водели в Цариград, или пък те са ставали по стар навик, мъчно е да се установи; във всеки случай на 24 февруари 1190 год. споменатите делегати на двамата импера­тори се явили от столицата в Одрин и представили на Фридрих I в окончателна форма мирния договор, който съ­държал в 14 точки най-подробно изложение задлъженията на ромейския император, тъй и на кръстоносците — към него. Докато вървели приготовленията на кръстоносците за предстоящия им път, „великият доместик (dapifer), пише Ансберт, на цариградския император, който беше събрал преогромна войска, за да разстрои общите отреди на враго­вете власи, чрез пратеници умолявал господаря-император, тъй като между него и неговия господар, цариградския им­ператор, брат на царството му, бил сключен мир, той да му отпусне славното войнство на Христовите перегрини на помощ за борба против власите. В същия обаче ден и Калопетър, господарт на власите, наречен от своите император на Гърция, като изпратил писма, усилено молил помощта на Христовите перегрини против гръцката войска, но и едните, и другите пратеници били върнати безуспешно от господаря-император в своя си“. Върху това известие на Ансберт, което е от голяма важност за нас, ние ще се спрем по-подробно по-нататък; тук само ще изтъкнем, че и двете пратеничества — българско и ромейско, били изпратени в Одрин между 24 февруари — сключването на мирния договор, и 1 март 1190 г. — по­теглянето на кръстоносците от Одрин, следов., в края на февруари вървели вече военни действия между българи и ромеи.

И наистина, след като били изпълнени всички предварителни задлъжения и главно били дадени и от двете страни исканите по мирния договор знатни и важни заложници, при точното изпълнение от страни на Исаак II всичко уговорено, кръстоносците потеглили от Одрин за Калиопол (сег. Галиполи), отдето трябвало да стане прехвърлянето им в Мала Азия. На 1 март потеглил с своите швабски и баварски отреди херцог Фридрих, а на следния ден (2.III.) — оста­налата войска начело с император Фридрих I Барбароса. Поради дъжделивото време движението ставало твърде мъчно, защото пътищата били лоши и колата едвам се дви­жили. На Връбница 18 март кръстоносците били в Русион (Rossam при днеш. Рускьой), дето по-голямата част от войската поради лошите пътища напуснала колесниците и товарните кола и почнала да товари само конете. На 21 март те стигнали в град Брахол (Brachol), а на великия четвъртък (22.III.) били вече в Калиопол. Още същия ден буйният херцог Фридрих пръв преминал пролива с голяма тържественост, а през страстния петък и св. сжбота били прекарани всички негови отреди. Поради проливните дъж­дове прехвърлянето било спряно и Великденя (25 март) другите отреди прекарали на европейския бряг и при това морето било силно развълнувано. Когато бурята утихнала, прехвърлянето на другите части било продължено и най-сетне на 28 март сам император Фридрих I, заобиколен от пет галери, при звуковете на военните тръби, преминал с последните части на кръстоносното опълчение. „И тъй, завършва Ансберт, от преминаването на Сава, т. е. на река Сове, ко­гато навлязохме в земята, подвластна на гърците, до преми­наването на Калиопол, т. е. от Европа в Азия наброяват се тридесет и девет седмици, които ние прекарахме в Бъл­гария и Гърция в голямо благополучие“.

Преминаването на кръстоносците от третия поход през Балканския полуостров не оставило по-добри спомени от онова на първите два похода. Преди всичко то донесе пълно икономическо разорение поради постоянните грабежи и буй­ства на кръстоносците в областите, през които те ми­нали и споходили, близки и по-отдалечени, както видяхме, от главния път, а пък безумната политика на Исаак II Ангел спрямо Фридрих I Барбароса, вследствие на която населе­нието било оставено без всяка защита, подкопавала основно византийската власт на полуострова, особено в българските земи, които още не били освободени. Но престояването на кръстоносците на полуострова особено повлияло върху политическите отношения: то създаде окончателното нарушение на мирните отношения на Сърбия и особено на България към Византия. Чрез кроения си съюз с Фридрих I, който бе изразен в предложената военна помощ от 60-хилядна ар­мия (40 хиляди българи и кумани и 20 хиляди сърби), те от­крито заставали в редовете на ромейските врагове и, след напущането на полуострова от кръстоносците, те не са могли да очакват от Византия нищо друго, освен отмъсти­телна война, чиято цел била, както ще видим по-долу, ако не унищожението на славянските държави, то поне най-строго наказание и преди всичко на българите.

Leave a comment

XHTML: You can use these html tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Западните рицари от хрониките: По-богатите от нас българи населяват огромна страна – от Белграва до Константинопол